Как работи гласуването “по пощата” в Австрия?

Images: Screenshots from the ORF tvthek
Screen Shot 2016-05-24 at 07.03.09

Изборът на Александер Ван дер Белен за президент на Австрия ни показа една интересна възможност за дистанционно гласуване, а именно т. нар. “гласуване по пощата”. Такова освен в алпийската република има още в Германия, Швейцария, Франция, Мексико, САЩ, Великобритания, Испания и Филипините.

Най-интересното във всички тези начини на гласуване винаги е конкретната процедура и тъкмо нея искам да разясня тук по отношение на очевидно работещия австрийски модел.

В основата на тамошната система стои т. нар. “изборна карта” (Wahlkarte), чието издаване всеки избирател може да заяви в периода от насрочването на изборите до 2 дни преди изборния ден (при устно заявяване).

Заявяването може да бъде

  1. писмено (присъствено или дистанционно), като при дистанционно подаване заявителят доказва идентичността си с копие от валиден документ за самоличност;
  2. онлайн чрез електронен подпис или
  3. устно – присъствено и с показване на валиден документ за самоличност.

Изборната карта се издава от общинската администрация по постоянния адрес на избирателя и може да бъде получена

  1. по пощата с обратна разписка до нейния адресат (без да може да бъде получена от други), когато е заявена дистанционно или присъствено;
  2. по пощата с обикновена пратка, когато е заявена онлайн.

Изборната карта (виж снимката най-горе) де факто и най-вече де юре е декларация, съдържащата личните данни на избирателя, и с която той заявява, че ще гласува извън избирателната си секция, за което се подписва собственоръчно.

Тя му се изпраща най-рано 3 седмици преди изборния ден (след като са отпечатани бюлетините) заедно с една бюлетина и два плика, като в избирателния списък се прави отметка, че въпросният гласоподавател ще гласува дистанционно. В първия и по-малък плик избирателят поставя бюлетината, а него и изборната карта поставя във втория (по-голям) плик, който изпраща до компетентната районна избирателна комисия.

Screen Shot 2016-05-24 at 07.19.05

Тази пратка трябва да постъпи в районната избирателна комисия най-късно до 17 ч. на изборния ден. Това условие е важно, защото прави невъзможно “тактическото” гласуване след затваряне на изборните секции и обявяване на първите резултати от вота.

Членовете на избирателната комисия пристъпват към преброяването на постъпилите по пощата изборни карти в деня след изборния ден като

  1. отварят първо големия плик и съобразно личните данни на избирателя отмятат в списъка, че същият е гласувал по пощата;
  2. събират малките пликове, съдържащи бюлетините и ги размесват;
  3. отварят малките пликове и броят бюлетините.

Screen Shot 2016-05-24 at 07.10.57

Този подход е наложителен с оглед запазване тайната на вота. По подобен начин работи и електронното гласуване в Естония, където идентичността на избирателя се отделя от информацията за кого е гласувал и се обработва в различни стъпки със същата цел – запазване тайната на вота.

Гласуването по пощата е възможно за всички австрийци, независимо дали живеещите в чужбина или на територията на държавата. То е безплатно за избирателите, защото всички разноски по заявяване, издаване и изпращане на изборните карти са за сметка на федералния бюджет на Австрия.

Това е. Пишете ми мейл, на лични във Фейсбук, Туитър или ми оставете коментар тук, ако има нещо неясно или нужда от допълнителни разяснение.

Линк към австрийския закон за избор на президент.

Защо сатирата (ще) победи султана

boehmi_neu_scaled

“Меркел разреши съдебно преследване на журналист”, “Край на свободното слово в Германия”, “Германия падна в капана на Ердоган”, “Меркел сви опашка пред султана” и прочее заглавия никнеха вчера като отровни гъби след дъжд, обилно окислен от глупости и недомислия.

Дали заради турската връзка, заради Ердоган или обостреното в последно време отношение към свободата на изразяване, но темата видимо развълнува обществото. Именно поради това същото има право да получи както повече информация, така и някои спестени в мейнстрийм отразяването тълкувания.

Всъщност, за какво става дума?

Всичко започна с излъченото на 17 март тази година в сатиричното предаване Extra3 клипче “Erdowie, Erdowo, Erdogan”, представляващо “кавър” на мега-известното в Германия парче “Irgendwie, Irgendwo, Irgendwann” в изпълнение на Nena – една от германските музикални икони на 80-те.

След това научихме, че клипчето така ядосало турския президент Ердоган, че германският посланик в Анкара бил привикан на разговор, като последното получи силно отрицателна оценка в цивилизования свят и отприщи лавина от дискусии за свободата на изразяване и за сатирата като част от нея.

Вследствие на горното, около 2 седмици по-късно – на 31 март германският телевизионен водещ Jan Boehmermann (Ян Бьомерман) произнася стихотворението “Schmaehkritik” (осмиваща критика)

в ефира на предаването си по ZDF.

Интересното в случая е, че преди да започне с рецитала си, Бьомерман много внимателно разяснява на зрителите що е то свобода на изразяване, и че клипчето “Erdowie, Erdowo, Erdogan” представлява тъкмо това. “Онова, което ще видите след малко, обаче”, казва водещият, “е нещо различно, а именно осмиваща критика, която в Германия е разновидност на обидата и може да ангажира наказателноправната отговорност на своя автор”.

“Всичко това”, казва Бьомерман, “е важно, за да дадем на г-н Ердоган практически пример как да разграничава едното от другото”

Изстрелът попада право в целта и предизвиква очевидно желания резултат – Ердоган is not amused, поради което турската държава решава да се възползва от особения състав на чл. 103, ал. 1 от  Наказателния кодекс на Федералната република, който гласи

Който обиди чужд държавен глава, или който, във връзка със заеманата от него позиция, обиди член на чуждо правителство, намиращ се в качеството си на длъжностно лице на територията на страната, или акредитиран ръководител на чужда дипломатическа мисия, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба, а в случай на набедяване – с лишаване от свобода от три месеца до пет години. (Преводът мой)

Предпоставките за горното са уредени в чл. 104а от германския НК, който гласи

Престъпленията по този раздел се преследват само ако Федерална република Германия поддържа дипломатически отношения с другата страна, реципрочността помежду им е гарантирана и е била гарантирана по време на извършване на престъплението, чуждестранното правителство е поискало възбуждане на наказателно преследване и федералното правителство се е съгласило на това.

Той се явява причината кабинетът на Меркел да включи турското искане в дневния си ред и да го разисква дълго и изнурително. Резултатът е познат – германското правителство възлага на прокуратурата да започне следствени действия срещу Бьомерман.

Огъна ли се Меркел пред Ердоган?

Не. За нея решението на правителството няма алтернатива по една много проста и силно неразбираема по нашите географски ширини причина – доверието в съдебната система на Германия.

За пишещия тези редове блогър Меркел изнесе открит урок по лидерство, а изявлението й е политически и правен шедьовър. Защото пусна Ердоган по хлъзгавата за него писта на върховенството на закона, давайки си сметка, че турският президент няма да се справи със слалома между натясно поставените вратички с надписи “свобода на словото и медиите”, “разделение на властите”, “независимост на съдебната система” и “презумпция за невиновност” – все достижения, които, както Меркел съвсем правилно изтъква, не намират нужното приложение у “нашия партньор и съюзник Турция”. 

А Бьомерман? Той не само е адски далеч от затвора, но и го очаква бляскаво бъдеще заради основния му принос в премахването на малоумния чл. 103 от германския Наказателен кодекс, което Меркел също така обяви.

Бламираният ще бъде Ердоган, превърнал се в главния герой в историята за сатирата, която победи султана.

ЕСПЧ: шегата със сексуалната ориентация на публична личност не нарушава правото на репутация по чл. 8 от Конвенцията

Снимка
er5g1qerg-1

В решението си по делото Goucha Sousa срещу Португалия Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) разглежда въпроса доколко “шега“ с официално обявената сексуална ориентация на публична фигура нарушава правото й на добро име и репутация. От правна гледна точка конфликтът е между правото на свободно изразяване по чл. 10 от Конвенцията и правото на личен живот (включващо правото на репутация) съгласно чл. 8 от същата.

За какво става дума?

Жалбоподателят Manuel Luis Sousa Goucha е един от най-известните телевизионни водещи в Португалия. Работи в медиите над 40 години. През 2008 публично обявява своята хомосексуалност. През 2009 по време на телевизионен куиз в ефира на португалската обществена телевизия RTP на участниците в предаването бил зададен въпросът: “Коя е най-добрата португалска телевизионна водеща?”

Възможните отговори включвали имената на три дами и това на жалбоподателя, като продуцентите на предаването заложили последното като “правилно”.

Manuel Luis Sousa Goucha подава тъжба за клевета и обида срещу RTP, продуцентската компания, телевизионния водещ и програмните директори. Твърди, че предаването навредило на репутацията му, тъй като смесило биологичния му пол със сексуалната му ориентация.

През 2011 първоинстанционният съд отхвърля тъжбата на Sousa Goucha като несъставомерна, а през 2012 това прави и апелативният съд в Лисабон като последна инстанция. Мотив: телевизионният куиз по своя характер е сатирично шоу и въпросът (а най- вече отгворът му) не целял да обиди известния водещ, нито да го наклевети, още повече, че последният изграждал и подхранвал публичния си образ с безспорно фемининното си сценично поведение.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът потвърждава установената си практика, че сатирата е специфична форма на артистично изразяване, която има за цел да провокира и настройва. Съответно, всяка намеса в правото на артистично изразяване трябва да бъде разглеждана с особено внимание.

Съдът приема, че португалските съдилища правилно

– са взели предвид липсата на умисъл у действията на ответника да увреди репутацията на жалбоподателя, съответно правилно

– са се водили не от субективното възприятие на жалбоподателя, а от преценката на “разумния зрител“ на предавания като процесното, т. е. как един такъв зрител би възприел инкриминираната “шега“ и правилно

– са установили необходимостта от това правото на свободно изразяване на ответника да надделее над правото на жалбоподателя да защита репутацията си.

Сума сумарум, Съдът заключава, че португалските съдилища са направили добър баланс между свободата на артистично изразяване съобразно член 10 от Конвенцията и правото на репутация на жалбоподателя съобразно член 8 от същата, което в този казус не е нарушено.

ЕСПЧ също така отхвърля твърдяното от Goucha Sousa нарушение на чл. 14 (забрана на дискриминацията) от Конвенцията, приемайки че няма индикации португалските съдилища да биха постановили различно решение, ако жалбоподателят бе хетеросексуален.

Не, работодателят няма право да следи личните ви чатове

Image: Keys on Keyboard by Intel Free Press on Flickr under CC BY-SA 2.0
8229504229_47a07ff41f_z

Точно така. Няма право, освен при наличието на много специфични предпоставки. И многоцитираното в последните 2 дни решение на ЕСПЧ по делото Barbulescu срещу Румъния не променя нищо съществено в тази насока.

Какви са фактите?

Между 2004-2007 жалбоподателят Богдан Бърбулеску (Bogdan Barbulescu) работи в технологична компания като инженер, отговарящ за продажбите. В рамките на служебните му задължения попадало ползването на служебен Yahoo Messenger акаунт (някой помни ли още какво беше това?), с който да общува с клиенти – най-вече да отговаря на техни въпроси, свързани със закупени продукти на компанията. Съгласно вътрешните правила на същата ползването на служебен ресурс за лични нужди е било забранено.

На 13 юли 2007 работодателят на Бърбулеску го упреква в нарушаване на въпросните вътрешни правила, което Бърбулеску отрича. Вследствие на това работодателят му предявява разпечатка от 45 страници, която свидетелства за множество лични разговори (чатове) на Бърбулеску със своята годеница и своя брат. Малко по-късно младият инженер е дисциплинарно уволнен.

Бърбулеску смята, че правата му са нарушени и се обръща към съда.

Какво решават румънските съдилища?

Както районният съд в Букурещ, така и апелативният съд в румънската столица приемат, че работодателят е действал правомерно 1) да забрани ползването на фирмен ресурс за лични нужди и 2) да подлага служителите си на наблюдение, с което макар и нарушавайки правото им на лична кореспонденция, 3) да си подсигури единственото ефективно средство за налагане спазването на вътрешните правила.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът решава делото на база установената си практика относно т. нар. „оправдано очакване за лична неприкосновеност“ (reasonable expectation of privacy) и в тази връзка изследва въпроса дали жалбоподателят е можел да има такова очакване при използването на служебния акаунт за Yahoo Messenger и с оглед наложената от работодателя забрана за ползване на служебен ресурс за лични нужди. В този смисъл Съдът разграничава между казуса на Бърбулеску и други случаи, в които ползването на служебен ресурс от служителите е било или позволено, или поне търпяно от страна на работодателя.

Съдът отчита като спорно и неизяснено по делото обстоятелство дали Бърбулеску е бил надлежно уведомен, че забраната за ползване е била скрепена с предупреждение, че служебната комуникация на служителя може и ще бъде следена от работодателя. Последният твърди, че е предоставил такова, но не прилага копие, а Бърбулеску отрича както да е получавал, така и да е подписвал нещо и прилага копие без никакви подписи.

Независимо от това, ЕСПЧ приема, че Бърбулеску не имал оправдано очаквано за лична неприкосновеност, ползвайки служебния (създаден само за комуникация с клиенти) Yahoo Messenger акаунт, както и че работодателят е имал право да следи и достъпва информацията в този акаунт, защото е разчитал, че там ще се натъкне само на службена, но не и на лична такава.

На базата на всичко това Съдът приема действията на работодателя за правомерни и отхвърля твърдяното от Бърбулеску нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Има ли още нещо?

Да, и това е особеното мнение на съдя Жозе Пинто де Албукерке (Jose Pinto de Albuquerque).

В него португалският представител изтъква частичното си несъгласие с останалите членове на съда със следните аргументи

  • качеството на правото на достъп до интернет като основно човешко право
  • качеството на споделяната от Бърбулеску лична информация (сексуален живот) като особено сензитивна
  • липса на специална забрана за ползването на интернет във вътрешните правила на този работодател
  • обстоятелството, че в съвремието ни все по-трудно работното време може да се раздели от свободното

Вместо извод

Нормално е работодателите да искат да установят и прилагат определени норми на поведение. Тези норми и съответните последици от прилагането им, обаче, трябва да бъдат ясно, недвусмислено и доказуемо съобщавани на служителите, особено когато представляват сериозно навлизане в личния живот на последните.

За служителите е важно да познават вътрешните правила и да ги спазват. Ако ползването на дадено крайно устройство или комуникационно средство – чат, мейл или фирмен акаунт в социална мрежа е предварително обявено като служебно, то служителят най-добре да се въздържа от ползването му за лични нужди.

Обратното също е вярно – липсата на вътрешнофирмени правила или забрани, съответно отсъствието на категорична уговорка за ползването на предоставени от работодателя крайни устройства или комуникационни средства го лишава от всякакво правно основание да следи протичащата там лична кореспонденция на служителите.

TPP или авторско право на задна скорост

Скрийншот от сайта на Министерството за търговия на Нова Зеландия

Screen Shot 2015-11-19 at 13.14.59

TPP или Trans-Pacific Partnership е международният договор за “транстихоокеанско партньорство” между Нова Зеландия, Австралия, Сингапур, Малайзия, Бруней, Виетнам, Япония, Канада, САЩ, Мексико, Перу и Чили. В качеството си на депозитар, Нова Зеландия публикува текста на договора в цялост, съобразно неговата структура от 30 точки.

Преговорният процес по TPP беше напълно непрозрачен и това донесе сериозни критики на споразумението. Информационното затъмнение даде повод за доста спекулации относно съдържанието на документа, най-вече в частта му за интелектуалната собственост.

Изчетох внимателно само нейните 74 страници (целият договор има над 6 000) и ви предлагам гледната си точка в последващите въпроси и отговори.

TPP съдържа ли проблемни разпоредби относно марките, изобретенията и промишлените дизайни?

Не.

Споразумението съдържа обичайните за тяхната защита основни точки, като дори не се опитва да внесе повече яснота около понастоящем парливи теми, например т. нар. “компютърно-внедрени изобретения” (познати в обществото и като “софтуерни патенти”).

Как стоят нещата с авторскоправната закрила?

Най-краткият и едновременно изперпателен отговор е “зле”.

Това е така, защото вместо да “дигитализира” авторското право и да го придивижи към 21-ви век, транстихоокенаското споразумение го връща буквално в 19-ти.

Такъв е случаят с чл. 18.58 TPP – право на възпроизвеждане (преводът мой)

Всяка страна предоставя на авторите, изпълнителите и продуцентите на звукозаписи, изключителното право да разрешават или забраняват всяко възпроизвеждане на техните произведения, изпълнения или звукозаписи по какъвто и да е начин и в каквато и да е форма, включително в електронна форма.

На пръв поглед тука сякаш няма нищо обезпокоително. Но само сякаш и само на пръв поглед. Защото тази разпоредба неглижира ограниченията на авторското право (и сродните му права), както и относимите към тях изключения. Неясна тук е приложимостта на щатската доктрина на “честната употреба” (fair use), която позволява прехвърлянето на аудио файлове от CD към мобилно устройство като смартфон или mp3 плеър, съответно урежда допустимостта на резервното копие (backup) на твърдия диск на компютъра, дори ако той съдържа защитени произведения. В българския контекст (въпреки някои разлики) това биха били разпоредбите на чл. 25 и чл. 71 от ЗАПСП.

За да е пълна кашата, трябва да се отбележи, че в лицето на чл. 18.65 и чл. 18. 66 TPP все пак се съдържат някакви разпоредби за ограничения и баланс. Но те са поставени систематично “далече” и нормата за правото на възпроизвеждане не препраща към тях, което задава въпроса за приложимостта им спрямо нея.

Всичко това налага впечатлението, че авторите на TPP или нямат представа как работят дигиталните технологии, или умишлено заравят главите си в пясъка и със сизифовски усилия опитват да защитят остарелите и неработещи в днешно време бизнес модели.

Сходна е ситуацията и при чл. 18.59 – право на съобщаване на публиката (преводът мой)

Без да се засяга член 11 (1) (II), член 11а (1) (и) и (II), член 11ter (1) (II), член 14 (1) (II), както и член 14bis (1) от Бернската конвенция, всяка страна предоставя на авторите изключително право да разрешават или забраняват публичното разгласяване на техните произведения по жичен или безжичен път, включително предоставянето на неограничен брой лица на достъп до техни произведения по такъв начин, че лицата да имат достъп до тези произведения от място и по време, индивидуално избрани от тях самите.

Тук имаме почто дословно повтаряне на въведените с WCT и WPPT “право на съобщаване на публиката” (communication to the public right) и “право на достъп” (making available right), последното отразено в чл. 18, ал. 2, т. 10 от нашия ЗАПСП. Но това беше през далечната 1996! Преди почти 20 години и, така да се каже, в зората на информационното общество и ползването на интернет.

Дали разпоредбата е адекватна днес? Нека ви кажа, че всяка минута интернет потребителите качват зашеметяващите 300 часа съдържание на сървърите YouTube, а вие си направете сметката.

От тук отиваме на сродните права в чл. 18.62 TPP (преводът мой)

1. Всяка страна предоставя правата, предвидени в настоящата глава, по отношение на изпълнителите и продуцентите на звукозаписи: към изпълнители и продуценти на звукозаписи, които са граждани на друга страна; и по отношение на изпълнения или звукозаписи, публикувани или звукозаписани за първи път на територията на друга страна. Изпълнение или звукозапис се считат публикувани за първи път на територията на една от страните, ако са публикувани на територията на тази страна в рамките на 30 дни от първоначалната си публикация.

2. Всяка страна предоставя на изпълнителите изключително право да разрешават или забраняват:

(а) излъчването и съобщаването на публиката на незаписани изпълнения, освен ако изпълнението представлява вече излъчено изпълнение; и

(б) звуко- или видеозаписването на техни незаписани изпълнения.

Тук принципно всичко е ок с единственото изключение, че и този договор не дава дефиниция на това що е “изпълнение”. Това е проблем, който може да засегне всеки, който обича да снима наляво-надясно, и в чието крайно устройство по този начин може да попадне нечие “изпълнение”.

TPP някаква нова ACTA ли е?

Не.

Въпреки всичките си несъвършенства, транстихоокенаското споразумение не успява да достигне висотата на Търговското споразумение срещу фалшифицирането, особено що се отнася до цифровата среда.

TPP има ли отношение към България?

Не пряко, защото обвързва само неговите държави съдоговорителки.

Защо тогава го коментираме?

Защото задвижва авторското право на задна скорост и съдържа потенциала да повлияе отрицателно и на други места, например върху държавите от ЕС и в това число върху България.

Също така, защото въпреки заклинанията, че Трансатлантическото търговско и инвестиционно спразумение (TTIP) няма да (пре)урежда интелектуалната собственост в цифровата среда, ще е добре да знаем какво се случва другаде и да останем бдителни, а ако се налага – да действаме както през зимата на 2012.

ЕСПЧ: журналистите са длъжни да се оттеглят от демонстрация, ако полицията им нареди

This is how protecting democracy looks like. #ДАНСwithme

Вие сте фоторепортер, отишъл да отразява демонстрация. От мирна тя се превръща в открит бунт и полицията предприема действия по усмиряване и разпръсване на демонстрантите. Стигат и до вас. Получавате полицейско нареждане да се отдалечите. Не сте съгласен, защото сте журналист и отразявате. Показвате си журналистическата карта. Полицаите не само не се впечатляват, но и ви задържат за цели 18 часа. Прокуратурата също не показва разбиране и ви повдига обвинение за неспазване на полицейско разпореждане. Срещу вас се води наказателно производство, в което не ви наказват, но само защото съдът намира, че поведението ви не е било виновно.

Всичко това се е случило през 2006 г. на финландския журналист Маркус Пентикайнен (Markus Pentikainen) по време на демонстрация срещу провеждането на форума Азия-Европа в Хелзинки.

Недоволен от резултата и смятащ, че правото му на свободно изразяване съгласно чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е нарушено, Пентикайнен се обръща към Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Изненадата е пълна, когато в решението си по делото PENTIKAINEN v. FINLAND, Голямата камара на ЕСПЧ приема, че няма нарушение. Това според съда е така, защото санкциите срещу журналиста вследствие неспазването на полицейското разпореждане са били “необходими в едно демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.

Съдът установява, че в този ден полицията задържа 87 души и приема, че

обстоятелството, че жалбоподателят е бил журналист не му дава право на различно или преференциално отношение в сравнение с другите хора, присъствали на демонстрацията

Все пак съдът си дава сметка, че упражняването на специфичната им дейност излага журналистите на “конфликт на интереси” между задължението им да отразяват събития от обществен интерес и да се подчиняват на правоприлагащите органи:

На фона на този конфликт на интереси трябва да се подчертае, че понятието за отговорна журналистика изисква всеки път, когато един журналист – както и неговият работодател – да избира с кое от двете си задължения да се съобрази, и ако той или тя избере да отразява за сметка на задължението си да спазва разпоредбите на наказателното право, то като журналист трябва да е наясно, че той или тя поема риска да бъде предмет на правни санкции, включително на такива от наказателноправен характер, заради това, че не се подчинява на законните разпореждания на полицията.

На практика това решение развързва ръцете на органите на реда и им разрешава “по-твърд” подход срещу представителите на четвъртата власт.

Съдът, предугаждайки тази критика, се опитва да убеди обществеността в своя “диференциран подход”, изтъквайки че:

настоящото дело не се отнася до забраната за публикации (или публичното оповестяване на определена информация) или каквито и да било санкции, наложени по отношение на публикуването. В настоящия казус става дума за предприети мерки срещу журналист, който не се е съобразил с полицейски разпореждания, докато е правил снимки, за да отрази демонстрация, прераснала от мирна в насилствена.

Възможнo ли е неприятностите на Маркус Пентикайнен да застигнат и журналист в България?

Не и в частта на наказателното производство.

Това е така, защото за неизпълнението на полицейско разпореждане у нас се носи “само” административномаказателна отговорност по чл. 257 от ЗМВР, който предвижда глоба от 100 до 500 лева.

Дори на този фон за българските журналисти ще е добре да се запознаят с това поредно “странно” решение на съда в Страсбург, тъй като работата им все по-често ще ги кара да избират между това да напуснат мястото на събитието или да останат и отразяват от него в името на обществения интерес.

За отговорността на оператора на уебсайт за хейтърски коментари: две години по-късно

Image by Sajv Csaj on Flickr
no hate

Преди почти 2 години Камарата на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) постанови решението си по делото Delfi vs Estonia, което се превърна в един от най-оспорваните и противоречивите актове на този съд. Цялата история можете да проследите в този мой блогпост от октомври 2013.

Причината е ясна – в основата на казуса стоеше въпросът за отговорността на оператора на уебсайт за писаните от негови потребители коментари, особено са враждебните и хейтърски такива. В решението си ЕСПЧ приема, че Delfi в качеството си на опеартор на сайта е следвало да модерира коментарите на своите потребители и при наличие на явно незаконосъобразни (clearly unlawful) такива – да ги заличава по своя собствена инициатива. Съдът също така приема, че задължението за модериране на коментари не е нарушение на чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ).

Съвсем разбираемо, делото бе отнесено до Голямата камара на ЕСПЧ, чието дългоочаквано решение бе публикувано вчера.

Накратко: решението на предходната инстанция е законосъобразно, няма нарушение на чл. 10 от Конвенцията и операторът е длъжен да модерира, а ако не го прави – отговаря за съдържанието на коментарите.

Конкретно, Съдът приема, че

упражнявайки свободата на изразяване, от интернет могат да бъдат извлечени сериозни ползи, но също така не бива да се забравя, че отговорността за клеветническа или друг вид незаконосъобразна реч трябва, по принцип, да се прилага, тъй като представлява ефективно средство за защита при нарушения на правата на личността.

Съдът също така отчита различията между оператор на интернет портал и доставчик на “традиционна медийна услуга“, изразяваща се в различните правни принципи, регламентиращи дейността на традиционните печатни и аудиовизуални медии, от една страна, и интернет базираните медии, от друга:

В актуалната препоръка на Комитета на министрите към държавите-членки на Съвета на Европа относно новите медии, това се нарича диференциран и постепенен подход“, който изисква всеки доставчик, чиито услуги са идентифицирани като медия или като такива на посредник, или като спомагателни дейности, да се ползва едновременно от подходящата форма (диференцираност) и на съответното ниво (постепенност) на защита, така че отговорността също да се определя в съответствие с член 10 от Европейската конвенция за правата на човека и на други приложими стандарти, разработени от Съвета на ЕвропаПоради това, Съдът счита, че с оглед особения характер на интернет, задълженията и отговорностите”, приложими спрямо новинарски интернет портал за целите на чл. 10 от Конвенцията, могат да се различават в известна степен от тези, приложими спрямо традиционните медийни издатели, що се отнася до съдържание, създадено от трети лица.

Длъжно ли е било

ръководството на Delfi да предвиди приложимостта на естонския Закон за задълженията? Правилно ли е разчитало то на привилигерованата си отговорност като доставчик на информационното общество съгласно Директивата за електронна търговия (2000/31/ЕО)?

Голямата камара отговаря с доста сухото

като професионален издател, дружеството-жалбоподател е трябвало да бъде запознато със законодателството и съдебната практика, както и с възможността да потърси компетентен правен съвет.

Пропорционално ли е било

присъденото на увредените лица обезщетение в размер на 300 евро?

Тук силно впечатление прави особеното мненние на словенския член на Голямата камара Боштян Зупанчич (Bostjan Zupancic), според когото:

Да се създаде техническата възможност за публикуване на изключително агресивни форми на обида и клевета, всичко това поради чисто търговски интерес, и след това с вдигане на рамене да се твърди, че защото било интернет доставчик, дружеството-жалбоподател не носело отговорност за нападки срещу правата на личността на другите, е напълно неприемливо.

Съгласно старата традиция на защита на правата на личността, която датира от времето на римското право, 300 евро като размер на присъдено обезщетение очевидно е напълно недостатъчно, доколкото то се явява обезщетение за вредата, причинена на пострадалите лица.

Какво е практическото значение

на този казус за операторите на уебсайтове?

Модерирането на потребителски коментари е силно препоръчително, защото ЕСПЧ за втори път приема, че в това отношение операторите не могат да се възползват от ограничената си отговорност като доставчици на услуги за информационното общество, както и че правата и интересите на увредените от хейтърски коментари лица надделяват над свободата на изразяване онлайн.

Търговският регистър не харесва Apple и Mozilla Firefox

Търговският регистър (ТР) е едно от малкото наистина добри и смислени приложения в рамките на т. нар. електронно управление. За съжаление, обаче, не работи съвсем технологично неутрално. Конкретно, под Mac с браузър Mozilla Firefox не можете да прикачвате pdf файлове. Онагледявам го в ембеднатото тук клипче.

Интересно, но такъв проблем нямам под Линукс (и слава Богу, защото това е единственият начин да си върша работата), което ме накара да попитам в Туитър

на което получих следния отговор

Проверих в mimeTypes.rdf и писах на Нико, който ми отговори

Съмнението ми, че грешката е сървърна и е в полето на ТР се сгъсти. Използвах електронната форма на сайта им, за да им напиша това

Здравейте,

казвам се адв. Емил А. Георгиев, работя с MacBook Pro, операционна система Yosemite и браузър Mozilla Firefox, версия ESR 31.3.0.

Вашият сайт не работи коректно с въпросната конфигурация, тъй като при прикачване на документи във формат .pdf генерира грешка “Не може да качите този файл. Разрешените разширения са pdf, doc, sxw, txt, rtf, jpg, jpeg, png, gif, tiff, p7s”.

Грешката е на сървърно ниво, което означава, че е в полето на отговорност на Търговския регистър.

Настоявам да я отстраните!

Не го ли сторите, ще изложите многобройните потребители на ТР, сред които и много колеги адвокати, които не използват комбинацията от операционна система Windows от Microsoft и браузър Internet Explorer от същата компания, на пряка дискриминация, която ще резултира в невъзможността да си вършим работата.

Проблемът не е изолиран само до мен и за това свидетелстват многобройните теми в интернет форумите и социалните мрежи.

Разбирате, че неотстраняването на грешката във Вашата система е равносилно на нанасянето на преки и непосредствени вреди у споменатите потребители.

Поздрави,

адв. Емил А. Георгиев

emil.georgiev@reguligence.com

0887 678 190

Очаквам скорошната им реакция, в противен случай смятам да ескалирам казуса до Вергиния Мичева-Русева, която е зам.-министър на правосъдието, и в чийто ресор попада Агенцията по вписванията (и в този смисъл ТР).

Случаят не е изолиран, както можете да прочете тук, и тук.

Споделете статията, ако и вие имате такъв проблем или подкрепяте технологичната неутралност на административните услуги онлайн!

EDIT 07.01.2015: Току що ми се обади Георги Бошнаков, IT-шеф в Агенция по вписванията. Каза, че работят по сигнала ми за несъвместимост. Това е похвално.

От Фейсбук до Берн и обратно

Фейсбук променя общите си условия и някои потребители отново посегнаха към странните статуси, които цитират различни разпоредби и международни актове, между които и Бернската конвенция. С последните потребителите смятат, че възразяват на калифорнийската компания както да използва споделено от тях съдържание, така и да обработва личните им данни.

Да, четете правилно.

Потребителите смятат, че възразяват, но дали успяват да постигнат желания резултат?

Отговорът е кратък и гласи „не“.

Причината за това е съвсем проста и тя се корени в не съвсем познатото обстоятелство, че Фейсбук и потребителите всъщност сключват договор, спрямо който важат общи условия (ОУ) за ползване, които всеки потребител приема още в процеса на своята регистрация в най-популярната социална мрежа в света. Оттам нататък меродавни са единствено отделните разпоредби на въпросните ОУ, доколкото, разбира се, същите не противоречат на закона.

В този смисъл потребителите е важно да знаят, че ако искат да отправят свое волеизявление към ръководството на Фейсбук, то публикуването им като статус е възможно най-неподходящото за тази цел средство. Не само, защото този вид общуване не е предвиден в ОУ, но и защото никой не може сериозно да очаква, че някой във Фейсбук, обикновен служител или ръководен кадър, ще изчита статусите на милиардите потребители, за да проверява дали не съдържат „нещо важно“.

Така погледнато, статусите са за лично ползване, докато комуникацията с Фейсбук следва да се осъществява по друг начин, например чрез (препоръчано) писмо до

Facebook Ireland Limited
Hanover Reach
5-7 Hanover Quay
Dublin 2 Ireland

Това е така, защото европейската си дейност компанията осъществява с регистрирано в ирландската столица дружество с ограничена отговорност.

Как стои въпросът с авторските права върху създадено от потребителите съдържание?

Всеки създател на някакво съдържание, било снимка, статус или коментар е негов автор и като такъв притежава всички изключителни права върху него. Това е записано и в Бернската конвенция, което се явява вероятната причина за нейното споменаване. Но същото пише и в ОУ на Фейсбук.

Да, няма разминаване.

Който си е направил труда да ги прочете вероятно е видял, че те признават авторството на създалите въпросното съдържание потребители. Малка и често недобре разбрана подробност в тях е уговарянето на неизключително право за Фейсбук да ползва създаденото и споделено на платформата му от потребителите съдържание, конкретно да го възпроизвежда, разпространява и да предлага достъп до него. Това е съвсем нормално, защото Фейсбук предоставя услугата си на принципа на т. нар. cloud services – веднъж споделено, потребителското съдържание се намира на онзи сървър, който в момента се явява оптималната локация. Но всички знаем, че социалната мрежа живее в екосистема от хиляди сървъри, поради което локацията на споделенето съдържание може да се промени и се променя непрекъснато, така че, за да не нарушава нечии права, калифорнийската компания си запазва простото (и неизключително) право да разпространява и възпроизвежда това съдържание, каквото строго погледнато се явява промяната на неговото местонахождение.

За финал едно весело клипче по въпроса.

Отново за отворените стандарти и отворените формати

Image by John Drinkwater on Flickr
liberate your documents

В последно време малко занемарих писането в този блог и причината за това, че в началото на тази година взех решението да стана член-учредител на ДЕОС.

Работата там върви добре – преминахме успешно през всички фази на процедурата по регистрация на политическа партия, а именно Инициативен комитет, Учредително събрание и открито заседание пред Софийски градски съд. Резултатът е, че ДЕОС вече е регистрирана партия, която се подготвя за участие в изборите за местна власт, които ще се проведат догодина.

Видно от съдебното решение, пишещият тези редове блогър е член на Управителния съвет на движението и като такъв има определени задължения съгласно Закона за политическите партии (ЗПП). Конкретно, член 30, ал. 3 от същия предвижда, че членовете на ръководните и контролните органи на политическата партия

декларират своето имущество, доходи и разходи в страната и в чужбина по реда на Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни и други длъжности.

Това на практика означава, че всеки член на Управителния и Надзорния съвет на ДЕОС трябва да попълни тази претоварена с макроси декларация, която е достъпна на сайта на Сметната палата. В представите на последната, декларацията трябва да се попълни електронно, след което да се разпечата, подпише и предаде като файл и на хартиен носител.

Дотук добре, но декларацията е оптимирана за работа единствено под Excel, който е част от офис пакета на Microsoft. Ако ползвате алтернативна операционна система като Линукс (какъвто е моят случай) и работите с друг офис пакет, например с LibreOffice (какъвто е моят случай), сте строго прецакани.

Това, разбира се, е проблем по няколко причини.

Първо, получава се така, че изпълнението на едно законово задължение става зависимо от избора на потребителя каква софтуерна конфигурация да използва.

Второ, предлаганите по този начин електронни административни услуги са използваеми само от една част от гражданите, като се нарушава задължението те

да се предоставят по достъпен начин и в удобен за потребителите диалогов режим

каквото е изискването на чл. 12, ал. 2 от Закона за електронното управление (ЗЕУ).

Трето и никак немаловажно е обстоятелството, че стопроцентовото залагане на продукти на Microsoft цементира техния де факто монопол на софтуерния пазар.

Невероятно, но в конкретния случай това се явява дори допустимо, защото в по-горе цитирания чл. 12 от ЗЕУ, конкретно в неговата алинея 4 е записано, че

Общите изисквания за предоставяне на услугите се определят с наредба за електронните административни услуги, приета от Министерския съвет.

Както винаги дяволът е в детайлите и разглеждайки въпросната наредба се натъкваме на нейния член 65, според който

За нуждите на ползване на електронни административни услуги се допуска приемането на следните затворени файлови формати на електронни документи с неструктурирано съдържание:

1. файлови формати, които имат възможността да включат в себе си електронен подпис:
а) “pdf” ( Adobe Portable Document Format, създаден от компанията Adobe);
б) “doc” (Document Format, създаден от компанията Microsoft);
в) “xls” (Excel Sheet Format, създаден от компанията Microsoft);
г) “eml” (EML Format за електронна поща, създаден от компанията Microsoft);

2. файлови формати, които нямат възможността да включат в себе си електронен подпис:
а) стандартизиран формат “p7s” (по стандарт PKCS#7 (Public Key Cryptography Standard-Стандарт за криптография на публичния ключ) на RSA Data Security, приет с Препоръка RFC 2315 на IETF (The Internet Engineering Task Force-Целева група за Интернет инженеринг) от март 1998 г., капсулиращ електронните документи и отделения електронен подпис (“detached signature”);
б) формат “ats”, капсулиращ електронните документи, отделения електронен подпис, както и други удостоверения (“time-stamp tokens”, “certificate status” и др.);

3. файлови формати, подписани и свързани с електронен подпис посредством “PKCS#7” и “ATS” с включено съдържание на файла:
а) “sxw” ( създадени със средствата на Open Office);
б) “txt” (текстови файлове в ASCII 7-битов формат, unicode формат, кодиран в 8-битово UTF-8 или CP1251 представяне);
в) “rtf” (Rich Text Format v1.6, v1.7, v1.8 и сл. текстови файлове);
г) “jpg”, “jpeg” (JPEG JFIF v1.02 и сл. растерни графични файлове);
д) “j2k”, “jpx”, “jp2” (JPEG 2000, JP2 или JPX растерни графични файлове);
е) “png” (PNG v1.2 и сл. растерни графични файлове);
ж) “tiff” (TIFF rev. 6.0 и сл. растерни графични файлове).

Съставителите на наредбата очевидно пренебрегват съществуването на отворения формат ODF, който е приет като международен стандарт ISO/IEC 26300 още в далечната 2006 г.

Пиша всичко това, защото работата с отворени стандарти е в основата на добре работещото електронно управление. Това е важно, защото по този начин предлаганите електронни административни услуги ще са достъпни независимо от софтуерната конфигурация, с която гражданите предпочитат да работят.

Това не е само мое лично мнение, а концепция, която всички в ДЕОС споделяме и за чиято реализация ще работим активно.

Решението на конкретния проблем, който е и поводът за този пост, е много просто и то се изчерпва с минималната промяна в наредбата за електронните административни услуги, с която затворените файлови формати на Microsoft се заменят с отворения формат ODF. Не е трудно, нито скъпо, а въпрос на разумен подход.

Апропо, на проява на разумен подход станахме свидетели преди няколко години, когато от страниците на този блог си позволих да сезирам Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), която също залагаше единствено на затворени формати. Не знам дали моят блогпост доведе до промяната, но КЗК започна да публикува решенията с и като ODF.