Значи за голи снимки може, но за селфи с Меркел – не?

Снимка – Spiegel.de / Getty Images

Всички знаете историята на младия сириец Анас Модамани, който през 2015 успя да си направи селфи с германския канцлер Ангела Меркел. Вероятно също така знаете, че от тогава въпросната снимка го преследва като някаква зла прокоба. Тя беше (зло)употребена в стотици, може би хиляди монтажи и колажи, изобразяващи Модамани като престъпник, изнасилвач и терорист, изкарвайки го отговорен за какво ли не, включително за атентата на коледния базар в Берлин през декември 2016.

Модамани не е стоял със скръстени ръце, а е докладвал всички преработки на “селфито с Меркел”, за които е разбрал. За него реакцията на Фейсбук често или не е била навременна, или въобще е отсъствала, или се е изчерпвала не с отстраняването на процеснoто съдържание, а със “скриването” му, така че да не е видимо за самия Модамани.

За човека това не е било удовлетворително и той решава да се обърне към съда с искане за налагане на следната привременна мярка:

Фейсбук да изтрие всички клеветнически преработки на снимката, където и да се намират те върху платформата на социалната мрежа.

За да се случи това, Фейсбук следва да издири всяко едно от изображенията, да ги изолира и след това заличи завинаги.

В този смисъл основният въпрос, до който опираме тук, е:

Трябва ли Фейсбук да действа (про)активно, когато платформата му се използва за разпространение на клевети и език на омразата срещу някой от регистрираните й потребители?

Не. И това е така, защото “доставчиците на информационното общество”, какъвто несъмнено е Фейсбук, нямат превантивното задължение да наблюдават, филтрират или блокират информацията, която съхраняват, пренасят или правят достъпна при предоставянето на своите услуги. Това е важно условие, разписано в европейската директива за електронна търговия и транспонирано в нашия ЗЕТ, конкретно в неговия чл. 17.

Ок, но тогава Фейсбук не отговаря буквално за нищо?

Не, защото липсата на горното задължение не означава, че доставчикът на социалната мрежа може да бездейства, след като е бил надлежно информиран за противоправния характер на хостваното от него съдържание, какъвто е случаят с преиначаваните снимки с Меркел и Модамани. Тъкмо обратното – веднъж информиран, доставчикът трябва най-малкото да се запознае със съдържанието, и при противоправност – да го премахне, ако не иска да бъде съотговорен за неговото разпространение.

Колко бързо се очаква Фейсбук да прави това?

Няма пречка след докладване това да става сравнително лесно и Фейсбук го е доказвал многократно с подхода си спрямо “порнографски” снимки. Те изчезват доста бързичко и често това е съпътствано с временното или дори постоянното блокиране на потребителските профили или страници, които са ги споделили. В конкретния случай Фейсбук първоначално излиза с твърдения, че преиначените изображения не противоречели на неговите “community standards”, a по-късно спира достъпа до някои от тях, но само за територията на Германия, като те остават видими за потребители в чужбина.

Какво е решението на съда във Вюрцбург?

На първо място следва да се уточни, че решението не е по (главно) исково производство, а по искане за налагане на привременна мярка. То е повече от соломоновско, тъй като хем потвърждава, че Фейсбук не е длъжен да действа превантивно, хем приема, че такива мерки биха били оправдани с цел предотвратяване на престъпления срещу личността и правата на гражданите. Цитира се практика на Върховния федерален съд, според която мерките по заличаване на съдържание не бива да са свързани с прекомерни усилия от страна на доставчика. Дали исканото от Модамани заличаване представлява “прекомерно усилие” за Фейсбук, обаче, може да бъде решено само в рамките на исково производство, ако някоя от страните инициира такова.

Вместо заключение

Решението на съда във Вюрцбург не допринася с нищо ново, а повтаря познатото старо. То не е “победа за Фейсбук”, но и не дава добра насока за защитата срещу клевета и изблици на език на омразата в най-голямата социална мрежа на света. За мен поведението на Фейсбук е проява на двоен стандарт, като за това свидетелства примерът с порнографското съдържание, срещу което се действа повече от навременно. Отворен остава въпросът дали ще има главно производство и до какъв извод ще достигне то. Дотогава можем да се замислим над принципното положение как за едни неща все може, а за други – не.

Гледай Румъния, мисли за България

Image: Impressions from Sibiu by Stefan Bichler on Facebook

След безпрецедентни по своята масовост и упоритост на участниците в тях протести, снощи научихме, че румънското правителство смята да оттегли супер спорната си наредба, изкарала и държала стотици хиляди по улиците в последните пет дни. Дали ще се стигне до действително оттегляне на нормативния акт, остава да видим. Засега честта и удоволствието да опере пешкира се пада на министъра на правосъдието Флорин Йордаке, затова че не обяснил законовите промени достатъчно убедително на обществеността.

Като активен гражданин следях тези събития с особен интерес. Като юрист, обаче, още повече исках да знам каква е правната страна на хорското недоволство там, какво точно е гласувано, от кого и с въздействие върху кои закони. Яснота по този въпрос нямаше, а повечето медии говореха за „отстъпление от антикорупционното законодателство“, с което Румъния е така известна у нас.

Именно поради това влязох във връзка с румънски колеги и ги помолих да ми посочат конкретните състави, засегнати от измененията. Оказаха се основно в двата кодекса: наказателния и накзателно-процесуалния. Тъкмо тях разглеждам по-надолу, като ги сравнявам с българските им аналози.

Малко основни положения като за начало, тъй като от правна гледна точка наистина любопитно е:

Защо изменения в кодекси, т. е. актове на законодателната власт се извършват с акт на изпълнителната?

Краткият сравнителен анализ показва, че румънското законодателство действа малко по-различно от българското. То има една особеност, която нашето не познава, а именно да снабдява изпълнителната власт в лицето на правителството със специална законодателна компетенция да приема (или изменя) нормативни актове, приети от парламента. Особеното е, че тази компетенция се осъществява посредством подзаконовия нормативен инструмент на т. нар.„извънредна наредба“ (ordonanta de urgenta).

В настоящия случай имаме точно такъв казус – ръководеното от Сорин Гриндяну правителство приема такава наредба за изменението на наказателния и наказателно-процесуалния кодекс.

Какво е трябвало да се случи в Наказателния кодекс?

1. Престъпления против правосъдието

Тук извънредната наредба изменя съдържанието на състава на румънския НК, наречен „облагодетелстване на дееца“. Конкретно, според новата редакция не се наказва който помогне на другиго да избегне наказателно преследване или налагане на наказание, при положение, че помощта е от или към членове на семейството. Същевременно обхватът на „членове на семейството” се разширява, като обхваща роднините не само по родство, но и по сватовство, до втора степен включително.

Изменението би означавало, че висящите при влизането му в сила производства биха били прекратени спрямо малко по-далечните роднини, възползващи се от разширяването на привилегията „член на семейството“.

Освен това, от състава на нормата е предвидено да отпаднат онези извършители, които допринасят за облагодетелстване чрез приемане или постановяване на нормативни актове, т. е. народни избраници (депутати и общински съветници) и служители в изпълнителната власт.

Колегите пеналисти ще открият тук сходство със залегналия в нашия НК състав на личното укривателство (чл. 294). В своята алинея 3 цитираната норма въвежда подобна привилегия, според която не се наказват съпрузите, низходящите, възходящите, братята и сестрите на укриваното лице и техните съпрузи. Този семеен кръг, обаче, е видимо доста по-тесен от предвиденото в румънската наредба. Да не говорим, че нашият НК изобщо не познава привилигерованото положение на народни избранници и държавни служители. Изводът тук е, че на хартия нашият закон е по-рестриктивен от румънския.

2. Престъпления по служба

Държавен служител, който в изпълнение на задълженията си извърши действие в нарушение на изричните разпоредби на закон, наредба или извънредна наредба на правителството и по този начин доведе до настъпването на съществени вредни последици, надхвърлящи сумата от 200 000 леи или причини сериозни наранявания, или наруши права или законни интереси на физическо или юридическо лице, както е предвидено и гарантирано в други закони, се наказва с лишаване от свобода от 6 месеца до 3 години или глоба.

Това е прословутото престъпление, което е предвидено да се наказва, само ако причинената вследствие нарушение на нормативен акт вреда надхвърля 200 000 леи (малко над 85 000 лева).

Старата (и вероятно скоро пак действаща) редакция на тази норма предвижда наказание от 2 до 7 години, както и забрана за заемане на публична длъжност. Изменението е доста либерално в тази си част, тъй като, освен че смъква лишаването от свобода от 6 месеца до 3 години, премахва и забраната за заемане на публична длъжност.

На финал, внесеното от румънското правителство изменение в този състав е целяло да ликвидира злоупотребата със служебно положение по непредпазливост.

Ако това изменение влезе в сила, то би имало силата на де юре амнистия за всички, които към момента изтърпяват наказания по (старата редакция на) този състав. То също би означавало и по-кратки давностни срокове за все още неподложените на наказателно преследване извършители на въпросното престъпление. Най-важното за всички корумпирани политици, обаче, щеше да бъде отпадането на забраната за заемане на публични длъжности – така дори и след като са били осъждани, те не биха имали проблеми да бъдат назначавани на „интересни“ държавни постове.

Най-близо (макар с доста уговорки) до тази разпоредба от румънския закон ми се струва чл. 282, ал. 2 от нашия НК, където обаче отсъства „гратисна сума“, недостигането на чийто размер да означава непонасяне на наказателна отговорност. Друга важна отлика е, че според нашия закон това престъпление по служба може да бъде извършено само умишлено (с пряк умисъл и специална цел) и никога по непредпазливост. Изводът тук е, че в непроменената редакция на този състав румънският НК е по-рестриктивен от нашия.

3. Подкуп

С предложеното от румънското правителство изменение съставът за подкуп на държавни служители се „опростява“, като служителите биха били наказвани с лишаване от свобода от една до пет години и забрана да заемат публични длъжности, ако за да изпълнят свое задължение, извършат определено действие или постановят решение, получат пряка или косвена имотна облага за себе си, своя(та) съпруг(а), свой роднина (по родство или сватовство) до втора степен включително.

Засегнатата от извънредната наредба редакция на тази норма се разпростира не само върху съпрузите и роднините, но и върху лицата, с които държавните служители са имали работни или бизнес взаимоотношения в последните 5 години.

Тук очевидната цел е да се създаде по-удобна за корупционерите среда, така че подкупи да могат да се насочват не само към „по-уязвимите“ поради свързаността си роднини, но и към уж достатъчно отдалечените от държавните служители трети лица – бивши делови или бизнес партньори.

В тази връзка бих направил паралел с чл. 301 и последващи от нашия НК, конкретно с чл. 304в, чието поле на действие всъщност е дори още по-широко. Това е така, защото цитираната норма се отнася не до някакъв определен кръг на роднини и бивши партньори, а до всякакви трети лица.

Изводът тук е, че поне на хартия родният закон отново е по-рестриктивен от онзи на северните ни съседи.

Какво е трябвало да се случи в Наказателно-процесуалния кодекс?

В тази част наредбата въвежда няколко изменения, най-същественото от които засяга т. нар. „съобщение за извършено престъпление“, известно у нас под гражданското си название „сигнал“ (до полицията или прокуратурата).

Конкретно, румънското правителство е искало да направи така, че сигнали до правоохранителните органи за извършени престъпления да се считат за законен повод за започване на разследване само ако са направени в срок до шест месеца от извършване на деянието, за което се отнасят. Според мен това е доста интересен способ както за амнистиране на престъпници, така и за разбиване устоите на наказателното правосъдие въобще.

Вместо извод

Както виждате, някои от предложените изменения в румънските закони са повече от сериозни, докато други, особено ако ги сравним с българските им аналози, са едва ли не безобидни. Прочее, едва ли остана някой на белия свят, който да не знае колко строги и добре написани закони имаме ние в България.

Но както сме тръгнали да се сравняваме и съпоставим постиженията на българските магистрати в прилагането на тези закони с успеха на румънските им колеги, то пред очите ни ще лъсне грозната картина на безсилни, спънати и буквално скопени институции.

И това няма как да е иначе в страна, в която решенията за професионалното и кариерно развитие на магистратите се взимат я по анцуг пред магнолиеви храсти, я в сараи, я в корпулентни хотели. Страна, в която за въпиющата нужда от реална и дълбочинна реформа на правосъдието се залагат единствено политически партии и лидери, чиято електорална тежест е пренебрежима с оглед задачата, която си поставят.

Да, всички знаем, че правосъдието не се яде. Но то решава човешки съдби. Моята, вашата и на всички останали в държавата. След няма и два месеца отново ще гласуваме за парламент. Решете и изберете. В името на една по-добра съдба – за мен, за вас и всички останали в България.

Окончателно: СЕС праща задържането на трафични данни на бунището на историята

Image by Open Grid Scheduler on Flickr

С публикуваното си днес решение по съединените производства C-203/15 and C-698/15, Съдът на Европейския съюз (СЕС) защити правата ни на граждани и тегли дебела черта върху властническите сметки за безразборно задържане и обработване на личните ни данни.

За какво става дума?

През 2014 СЕС изхвърли зад борда станалата печално известна като “data retention directive” директива 2006/24, като обяви, че генералното и неизбирателно задържане на трафични данни за срок от 6 до 24 месеца, без то да се налага за целите на конкретни наказателни производства противоречи на правото на Европейския съюз. С което отворен остана въпросът дали отделните държави членки могат да предвидят съответните “огледални” разпоредби в собствените си национални законодателства и по този начин да заобиколят така постановеното решение.

Такъв например е случаят в Обединеното кралство и Швеция, където законодателството за електронните съобщения задължава доставчиците на телекомуникаицонни услуги да задържат трафичните данни на своите потребители и да предвиждат метод и начин как същите данни да бъдат достъпвани и “изсмуквани” от правоохранителните органи.

Тъкмо от там са и преюдициалните запитвания, послужили за настоящото решение на СЕС.

Казусът, с който СЕС е трябвало да се занимае, е дали основанието за такова задържане и предоставяне на данни на органите може да бъде открито в друга европейска директива – т. нар. “ePrivacy directive” 2002/58.

Какво решава съдът?

В решението си от днес СЕС постановява, че правото на Евросъюза не допуска национална правна уредба, която предвижда генерално и неизбирателно задържане на (трафични) данни.

Конкретно, Съдът приема, че макар посочената директива да позволява на държавите членки в единични случаи да ограничават правата на гражданите си с оглед поверителността на съобщенията и на свързаните с тях трафични данни, тя не може да обоснове превръщането на едно правомощие, замислено като изключение, в правило.

Съдът предупреждава, че съгласно установената практика защитата на основното право на лична неприкосновеност изисква изключенията от него да се въвеждат само в границите на строго необходимото. И това е така, защото от обработването на задържаните лични данни могат да се изведат много точни заключения за личния живот и въобще профилирането на лицата, чиито данни са били задържани.

Следователно, заключава СЕС, намесата, произтичаща от националната правна уредба, която предвижда задържане на трафични данни и на данни за местонахождение, трябва да се счита за особено тежка. Фактът, че задържането на данните се осъществява, без потребителите да са информирани за това, може да породи усещане за постоянно наблюдение и следене. Поради това само борбата с тежките престъпления може да обоснове такава намеса. С много важното уточнение, че всяка национална правна уредба в този смисъл трябва да е ясна и точна, а задържането на данни да бъде

– ограничено само до строго необходимото,

– целево (насочено не срещу всички, а само срещу лица, които са заподозрени, че подготвят, извършват или са извършили тежко престъпление или че по някакъв начин са участвали в такова престъпление),

–  само за определен период от време.

В допълнение СЕС указва, че (с изключение на неотложните случаи) задържането на данни трябва да минава през предварителен контрол, осъществяван от независими административни структури, а данните следва да се съхраняват само на територията на Съюза (т. е. да не се изнасят в трети юрисдикции, примерно в САЩ) и безвъзвратно да се унищожават в края на периода за задържането им.

Какво означава решението за България?

На първо място за ремонт плаче чл. 251б от Закона за електронните съобщения (ЗЕС), който бе преработен след решение № 2 от 2015 г. на Конституционния съд, и който сега се явява в конфликт с правото на Европейския съюз. Това е така, защото цитираната разпоредба задължава телеком и интернет доставчиците да задържат всякакви комуникационни и трафични данни на своите потребители за срок от 6 месеца. Тя не е ограничена само до “строго необходимото” и не е целева, тъй като е насочена не само към конкретни заподозрени или обвиняеми, а срещу всички потребители на телекомуникационна и/или интернет услуга.

В този смисъл една от първите задачи на парламента ще бъде да приведе ЗЕС в съотвествие със задължителната практика на Съда на Европейския съюз.

Но това като че ли не е най-големият проблем в това отношение.

Защото пишейки горното се сетих, че само преди дни депутатите ни приеха Закон за борба с тероризма, който позволява на ДАНС да достъпва задържаните за срок до 24 месеца комуникационни и трафични данни на всички граждани. И да прави с тях каквото прецени. Съвсем произволно, безотчетно и безконтролно.

След второ четене на ход е президентът и обсъжданото тук решение направо го задължава да упражни конституционното си правомощие на вето и върне закона на парламента за отстраняване на тежките му дефекти.

Защо конституционният съд на Австрия нареди повтаряне на президентските избори?

Image by Deutsche Wirtschaftsnachrichten
vfgh

Пред съд и в открито море сме винаги в божиите ръце и никога не се знае какво ни очаква. Особено пък пред Конституционния съд. Е, не задължително пред нашия, но не той е темата на този блогпост.

Става дума за Австрия и вчерашното решение, с което блюстителят на тамошния върховен закон обяви втория тур на президентските избори за незаконен и нареди провеждането му отново.

Как се стигна дотук?

Както у нас, така и в Австрия, Конституционният съд не действа по свой почин, а трябва да бъде сезиран. На 7 юни Хайнц-Кристиан Щрахе (Heinz-Christian Strache), лидер на т. нар. Партия на свободата, внася конституционна жалба с твърдението, че в 94 от 117 изборни района се е стигнало до “фатални нередности“ при отчитането и преброяването на гласовете по пощата, които могат да се сведат до

1) Подранило предварително сортиране на изборните карти – преди 9 ч. сутринта в деня, следващ изборния ден

2) Отваряне на изборните карти – извън присъствието на председателя на изборната комисия или извън присъствието на отделни нейни членове

3) Отваряне на пликовете с бюлетините – извън присътвието на отделни членове на изборната комисия

4) Подаване на информация до районните избирателни комисии – с (минимални) грешки

Недоволната от изборния резултат партия подплатява горното с приложени като доказателства анкетни карти, попълнени от излъчени от нея членове на избирателни комисии.

Важно е уточнението, че в жалбата си Партията на свободата не твърди, че документираните от членовете й нередности са довели до действителни манипулации.

Какво направи Конституционният съд на Австрия?

Съдът призовава 90-има свидетели от 20-те избирателни района с най-висок брой твърдени нарушения.

briefwahl2

В 16 от тези райони преднина в резултата има Александер ван дер Белен, а в 4 – кандидатът на Партията на свободата Норберт Хофер. Общата преднина за ван дер Белен е малко над 15 хиляди гласа, които се явяват почти половината от гласовете, с които той печели втория тур – 30 863.

Свидетелите са изслушвани повече от седмица и показанията им потвърждават, че в 14 от въпросните 20 района се е стигнало до твърдените от Партия на свободата процесуални нередности.

На това основание австрийският КС постановява решението си.

Какви са мотивите на съда?

Наред с обявяването на решението (и заради надделяващия обществен интерес) президентът на австрийския конституционен съд Герхарт Холцингер (Gerhart Holzigner) изчита и мотивите към него.

Съдът поддържа особеното значение на органите на изборната администрация, които съобразно чл. 26а от австрийската конституция, са конципирани като колективни органи. Съставният им характер от представители, излъчени от различни политичски партии, трябва да гарантира взаимния контрол и по-високата степен на легитимация на крайния резултат. В този смисъл е незаконосъобразно предприемането на действия по сортиране, отваряне и преброяване на изборните карти или пликовете с бюлетини, когато изборната комисия е в непълен състав.

Подобно е отношението и към отварянето и преброяване на бюлетини (независимо дали в пълен или непълен състав на комисията) преди да настъпи денят, следващ деня на избора. Съдът отказва да кредитира положително установената у някои комисии “хиперактивност“ в желанието им да докладват своите резултати “колкото се може по-бързо“.

Конституционният съд потвърждава установената си в годините практика, че доказването на нарушение на изборни процедури само по себе си не е достатъчно за касирането на даден избор. Това е така, защото нарушението трябва и да е повлияло над изборния резултат, като австрийският КС приема, че това условие е изпълнено не само при реално настъпила промяна в изборния резултат, а дори само при създадена потенциална опасност от настъпването на такава.

Независимо, че нито Партията на свободата е твърдяла наличието на действителни манипулации върху изборния резултат, нито проведеното от съда следствие е установило такива, конституционните съдии приемат, че дори формални и безрезултатни по своя характер нарушения на изборните органи са в състояние да създадат такава потенциана опасност и са достатъчни за обявяването на избора за незаконен. Това съдиите аргументират с огромното значение на безупречното прилагане на всички изборни разпоредби – те са тук не само да изключат възможностите за манипулация и злоупотреба, но и да гарантират, че изборният резултат ще бъде приет еднакво от всички участници в него и поставянето му под съмнение няма да подкопае демократичните устои на държавността.

И тук идва финалният и вероятно най-сериозен аргумент на съда – съгласно чл 60, ал. 2 от австрийската конституция за президент се счита избран, който е получил повече от половината от всички действителни гласове. Както се вижда във втората картинка по-горе, ван дер Белен побеждава Хофер във втория тур с преднина от едва 30 863 гласа. Тъй като общият брой подадени гласове в 14-те района с установени нередности е 77 926 и теоретично всички те са могли да се паднат само на единия от двамата кандидати, съответно надвишават повече от двойно разликата, с която е излъчен победителят, то съдът приема, че с оглед несъмнената легитимация на държавния глава, вторият тур от изборите трябва да бъде повторен.

Какво следва оттук нататък?

Правителството и парламентът на Австрия ще трябва да насрочат ново провеждане на втория тур за президентски избори между същите двама кандидати. По всяка вероятност това ще се случи през септември, т. е. след летните отпуски. Дотогава функциите на президент ще се изпълняват съвместно от тримата председатели на парламента, един от които (по ирония на съдбата) е загубилият избора Норберт Хофер.

Гласуването по пощата поставено ли е под въпрос?

Не и решението е повече от ясно – в това производство не са установени факти и обстоятелства, от които да се заключи, че гласуването по пощата нарушава общото, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване.

Какво е значението на това решение за едно демократично общество?

Лично за мен – огромно. И това е така, защото демокрацията разчита както на добре разписани закони, така и на безотказното им прилагане. Защото съмнението от накланяне на везните в полза на единия или другия кандидат е в състояние да убие най-ценния капитал на демокрацията – желанието на гражданите да участват.

Горното е в пъти по-важно за фасадни демокрации като българската, непрекъснато съпътствани от скандали във всичките си сфери на управление – законодателна, грижеща се за зле изготвена нормативна база, изпълнителна, прилагаща я в полза на силните на деня и съдебна, отдавна ослепяла за всички нередности у първите две, но още повече за онези в собствения си двор.

Признавам, че не харесвам решението в неговия резултат, защото по-симпатичният ми ван дер Белен може и да не спечели новия втори изборен тур.

Съзнавам също, че така постановеният акт на австрийския КС ще се интерпретира като нансящ огромна имиджова вреда на всички форми на дистанционно гласуване и най-вероятно ще служи дори като “аргумент“ срещу въвеждането на електронното такова.

От гледна точка на своята аргументираност и целепоставяне, а именно ликвидиране на всяко съмнение относно избрния процес и по този начин мотивиране на гражеданите да участват в него, това решение обаче още много дълго ще търси своя български аналог.

Как работи гласуването “по пощата” в Австрия?

Images: Screenshots from the ORF tvthek
Screen Shot 2016-05-24 at 07.03.09

Изборът на Александер Ван дер Белен за президент на Австрия ни показа една интересна възможност за дистанционно гласуване, а именно т. нар. “гласуване по пощата”. Такова освен в алпийската република има още в Германия, Швейцария, Франция, Мексико, САЩ, Великобритания, Испания и Филипините.

Най-интересното във всички тези начини на гласуване винаги е конкретната процедура и тъкмо нея искам да разясня тук по отношение на очевидно работещия австрийски модел.

В основата на тамошната система стои т. нар. “изборна карта” (Wahlkarte), чието издаване всеки избирател може да заяви в периода от насрочването на изборите до 2 дни преди изборния ден (при устно заявяване).

Заявяването може да бъде

  1. писмено (присъствено или дистанционно), като при дистанционно подаване заявителят доказва идентичността си с копие от валиден документ за самоличност;
  2. онлайн чрез електронен подпис или
  3. устно – присъствено и с показване на валиден документ за самоличност.

Изборната карта се издава от общинската администрация по постоянния адрес на избирателя и може да бъде получена

  1. по пощата с обратна разписка до нейния адресат (без да може да бъде получена от други), когато е заявена дистанционно или присъствено;
  2. по пощата с обикновена пратка, когато е заявена онлайн.

Изборната карта (виж снимката най-горе) де факто и най-вече де юре е декларация, съдържащата личните данни на избирателя, и с която той заявява, че ще гласува извън избирателната си секция, за което се подписва собственоръчно.

Тя му се изпраща най-рано 3 седмици преди изборния ден (след като са отпечатани бюлетините) заедно с една бюлетина и два плика, като в избирателния списък се прави отметка, че въпросният гласоподавател ще гласува дистанционно. В първия и по-малък плик избирателят поставя бюлетината, а него и изборната карта поставя във втория (по-голям) плик, който изпраща до компетентната районна избирателна комисия.

Screen Shot 2016-05-24 at 07.19.05

Тази пратка трябва да постъпи в районната избирателна комисия най-късно до 17 ч. на изборния ден. Това условие е важно, защото прави невъзможно “тактическото” гласуване след затваряне на изборните секции и обявяване на първите резултати от вота.

Членовете на избирателната комисия пристъпват към преброяването на постъпилите по пощата изборни карти в деня след изборния ден като

  1. отварят първо големия плик и съобразно личните данни на избирателя отмятат в списъка, че същият е гласувал по пощата;
  2. събират малките пликове, съдържащи бюлетините и ги размесват;
  3. отварят малките пликове и броят бюлетините.

Screen Shot 2016-05-24 at 07.10.57

Този подход е наложителен с оглед запазване тайната на вота. По подобен начин работи и електронното гласуване в Естония, където идентичността на избирателя се отделя от информацията за кого е гласувал и се обработва в различни стъпки със същата цел – запазване тайната на вота.

Гласуването по пощата е възможно за всички австрийци, независимо дали живеещите в чужбина или на територията на държавата. То е безплатно за избирателите, защото всички разноски по заявяване, издаване и изпращане на изборните карти са за сметка на федералния бюджет на Австрия.

Това е. Пишете ми мейл, на лични във Фейсбук, Туитър или ми оставете коментар тук, ако има нещо неясно или нужда от допълнителни разяснение.

Линк към австрийския закон за избор на президент.

Защо сатирата (ще) победи султана

boehmi_neu_scaled

“Меркел разреши съдебно преследване на журналист”, “Край на свободното слово в Германия”, “Германия падна в капана на Ердоган”, “Меркел сви опашка пред султана” и прочее заглавия никнеха вчера като отровни гъби след дъжд, обилно окислен от глупости и недомислия.

Дали заради турската връзка, заради Ердоган или обостреното в последно време отношение към свободата на изразяване, но темата видимо развълнува обществото. Именно поради това същото има право да получи както повече информация, така и някои спестени в мейнстрийм отразяването тълкувания.

Всъщност, за какво става дума?

Всичко започна с излъченото на 17 март тази година в сатиричното предаване Extra3 клипче “Erdowie, Erdowo, Erdogan”, представляващо “кавър” на мега-известното в Германия парче “Irgendwie, Irgendwo, Irgendwann” в изпълнение на Nena – една от германските музикални икони на 80-те.

След това научихме, че клипчето така ядосало турския президент Ердоган, че германският посланик в Анкара бил привикан на разговор, като последното получи силно отрицателна оценка в цивилизования свят и отприщи лавина от дискусии за свободата на изразяване и за сатирата като част от нея.

Вследствие на горното, около 2 седмици по-късно – на 31 март германският телевизионен водещ Jan Boehmermann (Ян Бьомерман) произнася стихотворението “Schmaehkritik” (осмиваща критика)

в ефира на предаването си по ZDF.

Интересното в случая е, че преди да започне с рецитала си, Бьомерман много внимателно разяснява на зрителите що е то свобода на изразяване, и че клипчето “Erdowie, Erdowo, Erdogan” представлява тъкмо това. “Онова, което ще видите след малко, обаче”, казва водещият, “е нещо различно, а именно осмиваща критика, която в Германия е разновидност на обидата и може да ангажира наказателноправната отговорност на своя автор”.

“Всичко това”, казва Бьомерман, “е важно, за да дадем на г-н Ердоган практически пример как да разграничава едното от другото”

Изстрелът попада право в целта и предизвиква очевидно желания резултат – Ердоган is not amused, поради което турската държава решава да се възползва от особения състав на чл. 103, ал. 1 от  Наказателния кодекс на Федералната република, който гласи

Който обиди чужд държавен глава, или който, във връзка със заеманата от него позиция, обиди член на чуждо правителство, намиращ се в качеството си на длъжностно лице на територията на страната, или акредитиран ръководител на чужда дипломатическа мисия, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба, а в случай на набедяване – с лишаване от свобода от три месеца до пет години. (Преводът мой)

Предпоставките за горното са уредени в чл. 104а от германския НК, който гласи

Престъпленията по този раздел се преследват само ако Федерална република Германия поддържа дипломатически отношения с другата страна, реципрочността помежду им е гарантирана и е била гарантирана по време на извършване на престъплението, чуждестранното правителство е поискало възбуждане на наказателно преследване и федералното правителство се е съгласило на това.

Той се явява причината кабинетът на Меркел да включи турското искане в дневния си ред и да го разисква дълго и изнурително. Резултатът е познат – германското правителство възлага на прокуратурата да започне следствени действия срещу Бьомерман.

Огъна ли се Меркел пред Ердоган?

Не. За нея решението на правителството няма алтернатива по една много проста и силно неразбираема по нашите географски ширини причина – доверието в съдебната система на Германия.

За пишещия тези редове блогър Меркел изнесе открит урок по лидерство, а изявлението й е политически и правен шедьовър. Защото пусна Ердоган по хлъзгавата за него писта на върховенството на закона, давайки си сметка, че турският президент няма да се справи със слалома между натясно поставените вратички с надписи “свобода на словото и медиите”, “разделение на властите”, “независимост на съдебната система” и “презумпция за невиновност” – все достижения, които, както Меркел съвсем правилно изтъква, не намират нужното приложение у “нашия партньор и съюзник Турция”. 

А Бьомерман? Той не само е адски далеч от затвора, но и го очаква бляскаво бъдеще заради основния му принос в премахването на малоумния чл. 103 от германския Наказателен кодекс, което Меркел също така обяви.

Бламираният ще бъде Ердоган, превърнал се в главния герой в историята за сатирата, която победи султана.

ЕСПЧ: шегата със сексуалната ориентация на публична личност не нарушава правото на репутация по чл. 8 от Конвенцията

Снимка
er5g1qerg-1

В решението си по делото Goucha Sousa срещу Португалия Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) разглежда въпроса доколко “шега“ с официално обявената сексуална ориентация на публична фигура нарушава правото й на добро име и репутация. От правна гледна точка конфликтът е между правото на свободно изразяване по чл. 10 от Конвенцията и правото на личен живот (включващо правото на репутация) съгласно чл. 8 от същата.

За какво става дума?

Жалбоподателят Manuel Luis Sousa Goucha е един от най-известните телевизионни водещи в Португалия. Работи в медиите над 40 години. През 2008 публично обявява своята хомосексуалност. През 2009 по време на телевизионен куиз в ефира на португалската обществена телевизия RTP на участниците в предаването бил зададен въпросът: “Коя е най-добрата португалска телевизионна водеща?”

Възможните отговори включвали имената на три дами и това на жалбоподателя, като продуцентите на предаването заложили последното като “правилно”.

Manuel Luis Sousa Goucha подава тъжба за клевета и обида срещу RTP, продуцентската компания, телевизионния водещ и програмните директори. Твърди, че предаването навредило на репутацията му, тъй като смесило биологичния му пол със сексуалната му ориентация.

През 2011 първоинстанционният съд отхвърля тъжбата на Sousa Goucha като несъставомерна, а през 2012 това прави и апелативният съд в Лисабон като последна инстанция. Мотив: телевизионният куиз по своя характер е сатирично шоу и въпросът (а най- вече отгворът му) не целял да обиди известния водещ, нито да го наклевети, още повече, че последният изграждал и подхранвал публичния си образ с безспорно фемининното си сценично поведение.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът потвърждава установената си практика, че сатирата е специфична форма на артистично изразяване, която има за цел да провокира и настройва. Съответно, всяка намеса в правото на артистично изразяване трябва да бъде разглеждана с особено внимание.

Съдът приема, че португалските съдилища правилно

– са взели предвид липсата на умисъл у действията на ответника да увреди репутацията на жалбоподателя, съответно правилно

– са се водили не от субективното възприятие на жалбоподателя, а от преценката на “разумния зрител“ на предавания като процесното, т. е. как един такъв зрител би възприел инкриминираната “шега“ и правилно

– са установили необходимостта от това правото на свободно изразяване на ответника да надделее над правото на жалбоподателя да защита репутацията си.

Сума сумарум, Съдът заключава, че португалските съдилища са направили добър баланс между свободата на артистично изразяване съобразно член 10 от Конвенцията и правото на репутация на жалбоподателя съобразно член 8 от същата, което в този казус не е нарушено.

ЕСПЧ също така отхвърля твърдяното от Goucha Sousa нарушение на чл. 14 (забрана на дискриминацията) от Конвенцията, приемайки че няма индикации португалските съдилища да биха постановили различно решение, ако жалбоподателят бе хетеросексуален.

Не, работодателят няма право да следи личните ви чатове

Image: Keys on Keyboard by Intel Free Press on Flickr under CC BY-SA 2.0
8229504229_47a07ff41f_z

Точно така. Няма право, освен при наличието на много специфични предпоставки. И многоцитираното в последните 2 дни решение на ЕСПЧ по делото Barbulescu срещу Румъния не променя нищо съществено в тази насока.

Какви са фактите?

Между 2004-2007 жалбоподателят Богдан Бърбулеску (Bogdan Barbulescu) работи в технологична компания като инженер, отговарящ за продажбите. В рамките на служебните му задължения попадало ползването на служебен Yahoo Messenger акаунт (някой помни ли още какво беше това?), с който да общува с клиенти – най-вече да отговаря на техни въпроси, свързани със закупени продукти на компанията. Съгласно вътрешните правила на същата ползването на служебен ресурс за лични нужди е било забранено.

На 13 юли 2007 работодателят на Бърбулеску го упреква в нарушаване на въпросните вътрешни правила, което Бърбулеску отрича. Вследствие на това работодателят му предявява разпечатка от 45 страници, която свидетелства за множество лични разговори (чатове) на Бърбулеску със своята годеница и своя брат. Малко по-късно младият инженер е дисциплинарно уволнен.

Бърбулеску смята, че правата му са нарушени и се обръща към съда.

Какво решават румънските съдилища?

Както районният съд в Букурещ, така и апелативният съд в румънската столица приемат, че работодателят е действал правомерно 1) да забрани ползването на фирмен ресурс за лични нужди и 2) да подлага служителите си на наблюдение, с което макар и нарушавайки правото им на лична кореспонденция, 3) да си подсигури единственото ефективно средство за налагане спазването на вътрешните правила.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът решава делото на база установената си практика относно т. нар. „оправдано очакване за лична неприкосновеност“ (reasonable expectation of privacy) и в тази връзка изследва въпроса дали жалбоподателят е можел да има такова очакване при използването на служебния акаунт за Yahoo Messenger и с оглед наложената от работодателя забрана за ползване на служебен ресурс за лични нужди. В този смисъл Съдът разграничава между казуса на Бърбулеску и други случаи, в които ползването на служебен ресурс от служителите е било или позволено, или поне търпяно от страна на работодателя.

Съдът отчита като спорно и неизяснено по делото обстоятелство дали Бърбулеску е бил надлежно уведомен, че забраната за ползване е била скрепена с предупреждение, че служебната комуникация на служителя може и ще бъде следена от работодателя. Последният твърди, че е предоставил такова, но не прилага копие, а Бърбулеску отрича както да е получавал, така и да е подписвал нещо и прилага копие без никакви подписи.

Независимо от това, ЕСПЧ приема, че Бърбулеску не имал оправдано очаквано за лична неприкосновеност, ползвайки служебния (създаден само за комуникация с клиенти) Yahoo Messenger акаунт, както и че работодателят е имал право да следи и достъпва информацията в този акаунт, защото е разчитал, че там ще се натъкне само на службена, но не и на лична такава.

На базата на всичко това Съдът приема действията на работодателя за правомерни и отхвърля твърдяното от Бърбулеску нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Има ли още нещо?

Да, и това е особеното мнение на съдя Жозе Пинто де Албукерке (Jose Pinto de Albuquerque).

В него португалският представител изтъква частичното си несъгласие с останалите членове на съда със следните аргументи

  • качеството на правото на достъп до интернет като основно човешко право
  • качеството на споделяната от Бърбулеску лична информация (сексуален живот) като особено сензитивна
  • липса на специална забрана за ползването на интернет във вътрешните правила на този работодател
  • обстоятелството, че в съвремието ни все по-трудно работното време може да се раздели от свободното

Вместо извод

Нормално е работодателите да искат да установят и прилагат определени норми на поведение. Тези норми и съответните последици от прилагането им, обаче, трябва да бъдат ясно, недвусмислено и доказуемо съобщавани на служителите, особено когато представляват сериозно навлизане в личния живот на последните.

За служителите е важно да познават вътрешните правила и да ги спазват. Ако ползването на дадено крайно устройство или комуникационно средство – чат, мейл или фирмен акаунт в социална мрежа е предварително обявено като служебно, то служителят най-добре да се въздържа от ползването му за лични нужди.

Обратното също е вярно – липсата на вътрешнофирмени правила или забрани, съответно отсъствието на категорична уговорка за ползването на предоставени от работодателя крайни устройства или комуникационни средства го лишава от всякакво правно основание да следи протичащата там лична кореспонденция на служителите.

TPP или авторско право на задна скорост

Скрийншот от сайта на Министерството за търговия на Нова Зеландия

Screen Shot 2015-11-19 at 13.14.59

TPP или Trans-Pacific Partnership е международният договор за “транстихоокеанско партньорство” между Нова Зеландия, Австралия, Сингапур, Малайзия, Бруней, Виетнам, Япония, Канада, САЩ, Мексико, Перу и Чили. В качеството си на депозитар, Нова Зеландия публикува текста на договора в цялост, съобразно неговата структура от 30 точки.

Преговорният процес по TPP беше напълно непрозрачен и това донесе сериозни критики на споразумението. Информационното затъмнение даде повод за доста спекулации относно съдържанието на документа, най-вече в частта му за интелектуалната собственост.

Изчетох внимателно само нейните 74 страници (целият договор има над 6 000) и ви предлагам гледната си точка в последващите въпроси и отговори.

TPP съдържа ли проблемни разпоредби относно марките, изобретенията и промишлените дизайни?

Не.

Споразумението съдържа обичайните за тяхната защита основни точки, като дори не се опитва да внесе повече яснота около понастоящем парливи теми, например т. нар. “компютърно-внедрени изобретения” (познати в обществото и като “софтуерни патенти”).

Как стоят нещата с авторскоправната закрила?

Най-краткият и едновременно изперпателен отговор е “зле”.

Това е така, защото вместо да “дигитализира” авторското право и да го придивижи към 21-ви век, транстихоокенаското споразумение го връща буквално в 19-ти.

Такъв е случаят с чл. 18.58 TPP – право на възпроизвеждане (преводът мой)

Всяка страна предоставя на авторите, изпълнителите и продуцентите на звукозаписи, изключителното право да разрешават или забраняват всяко възпроизвеждане на техните произведения, изпълнения или звукозаписи по какъвто и да е начин и в каквато и да е форма, включително в електронна форма.

На пръв поглед тука сякаш няма нищо обезпокоително. Но само сякаш и само на пръв поглед. Защото тази разпоредба неглижира ограниченията на авторското право (и сродните му права), както и относимите към тях изключения. Неясна тук е приложимостта на щатската доктрина на “честната употреба” (fair use), която позволява прехвърлянето на аудио файлове от CD към мобилно устройство като смартфон или mp3 плеър, съответно урежда допустимостта на резервното копие (backup) на твърдия диск на компютъра, дори ако той съдържа защитени произведения. В българския контекст (въпреки някои разлики) това биха били разпоредбите на чл. 25 и чл. 71 от ЗАПСП.

За да е пълна кашата, трябва да се отбележи, че в лицето на чл. 18.65 и чл. 18. 66 TPP все пак се съдържат някакви разпоредби за ограничения и баланс. Но те са поставени систематично “далече” и нормата за правото на възпроизвеждане не препраща към тях, което задава въпроса за приложимостта им спрямо нея.

Всичко това налага впечатлението, че авторите на TPP или нямат представа как работят дигиталните технологии, или умишлено заравят главите си в пясъка и със сизифовски усилия опитват да защитят остарелите и неработещи в днешно време бизнес модели.

Сходна е ситуацията и при чл. 18.59 – право на съобщаване на публиката (преводът мой)

Без да се засяга член 11 (1) (II), член 11а (1) (и) и (II), член 11ter (1) (II), член 14 (1) (II), както и член 14bis (1) от Бернската конвенция, всяка страна предоставя на авторите изключително право да разрешават или забраняват публичното разгласяване на техните произведения по жичен или безжичен път, включително предоставянето на неограничен брой лица на достъп до техни произведения по такъв начин, че лицата да имат достъп до тези произведения от място и по време, индивидуално избрани от тях самите.

Тук имаме почто дословно повтаряне на въведените с WCT и WPPT “право на съобщаване на публиката” (communication to the public right) и “право на достъп” (making available right), последното отразено в чл. 18, ал. 2, т. 10 от нашия ЗАПСП. Но това беше през далечната 1996! Преди почти 20 години и, така да се каже, в зората на информационното общество и ползването на интернет.

Дали разпоредбата е адекватна днес? Нека ви кажа, че всяка минута интернет потребителите качват зашеметяващите 300 часа съдържание на сървърите YouTube, а вие си направете сметката.

От тук отиваме на сродните права в чл. 18.62 TPP (преводът мой)

1. Всяка страна предоставя правата, предвидени в настоящата глава, по отношение на изпълнителите и продуцентите на звукозаписи: към изпълнители и продуценти на звукозаписи, които са граждани на друга страна; и по отношение на изпълнения или звукозаписи, публикувани или звукозаписани за първи път на територията на друга страна. Изпълнение или звукозапис се считат публикувани за първи път на територията на една от страните, ако са публикувани на територията на тази страна в рамките на 30 дни от първоначалната си публикация.

2. Всяка страна предоставя на изпълнителите изключително право да разрешават или забраняват:

(а) излъчването и съобщаването на публиката на незаписани изпълнения, освен ако изпълнението представлява вече излъчено изпълнение; и

(б) звуко- или видеозаписването на техни незаписани изпълнения.

Тук принципно всичко е ок с единственото изключение, че и този договор не дава дефиниция на това що е “изпълнение”. Това е проблем, който може да засегне всеки, който обича да снима наляво-надясно, и в чието крайно устройство по този начин може да попадне нечие “изпълнение”.

TPP някаква нова ACTA ли е?

Не.

Въпреки всичките си несъвършенства, транстихоокенаското споразумение не успява да достигне висотата на Търговското споразумение срещу фалшифицирането, особено що се отнася до цифровата среда.

TPP има ли отношение към България?

Не пряко, защото обвързва само неговите държави съдоговорителки.

Защо тогава го коментираме?

Защото задвижва авторското право на задна скорост и съдържа потенциала да повлияе отрицателно и на други места, например върху държавите от ЕС и в това число върху България.

Също така, защото въпреки заклинанията, че Трансатлантическото търговско и инвестиционно спразумение (TTIP) няма да (пре)урежда интелектуалната собственост в цифровата среда, ще е добре да знаем какво се случва другаде и да останем бдителни, а ако се налага – да действаме както през зимата на 2012.

ЕСПЧ: журналистите са длъжни да се оттеглят от демонстрация, ако полицията им нареди

This is how protecting democracy looks like. #ДАНСwithme

Вие сте фоторепортер, отишъл да отразява демонстрация. От мирна тя се превръща в открит бунт и полицията предприема действия по усмиряване и разпръсване на демонстрантите. Стигат и до вас. Получавате полицейско нареждане да се отдалечите. Не сте съгласен, защото сте журналист и отразявате. Показвате си журналистическата карта. Полицаите не само не се впечатляват, но и ви задържат за цели 18 часа. Прокуратурата също не показва разбиране и ви повдига обвинение за неспазване на полицейско разпореждане. Срещу вас се води наказателно производство, в което не ви наказват, но само защото съдът намира, че поведението ви не е било виновно.

Всичко това се е случило през 2006 г. на финландския журналист Маркус Пентикайнен (Markus Pentikainen) по време на демонстрация срещу провеждането на форума Азия-Европа в Хелзинки.

Недоволен от резултата и смятащ, че правото му на свободно изразяване съгласно чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е нарушено, Пентикайнен се обръща към Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Изненадата е пълна, когато в решението си по делото PENTIKAINEN v. FINLAND, Голямата камара на ЕСПЧ приема, че няма нарушение. Това според съда е така, защото санкциите срещу журналиста вследствие неспазването на полицейското разпореждане са били “необходими в едно демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.

Съдът установява, че в този ден полицията задържа 87 души и приема, че

обстоятелството, че жалбоподателят е бил журналист не му дава право на различно или преференциално отношение в сравнение с другите хора, присъствали на демонстрацията

Все пак съдът си дава сметка, че упражняването на специфичната им дейност излага журналистите на “конфликт на интереси” между задължението им да отразяват събития от обществен интерес и да се подчиняват на правоприлагащите органи:

На фона на този конфликт на интереси трябва да се подчертае, че понятието за отговорна журналистика изисква всеки път, когато един журналист – както и неговият работодател – да избира с кое от двете си задължения да се съобрази, и ако той или тя избере да отразява за сметка на задължението си да спазва разпоредбите на наказателното право, то като журналист трябва да е наясно, че той или тя поема риска да бъде предмет на правни санкции, включително на такива от наказателноправен характер, заради това, че не се подчинява на законните разпореждания на полицията.

На практика това решение развързва ръцете на органите на реда и им разрешава “по-твърд” подход срещу представителите на четвъртата власт.

Съдът, предугаждайки тази критика, се опитва да убеди обществеността в своя “диференциран подход”, изтъквайки че:

настоящото дело не се отнася до забраната за публикации (или публичното оповестяване на определена информация) или каквито и да било санкции, наложени по отношение на публикуването. В настоящия казус става дума за предприети мерки срещу журналист, който не се е съобразил с полицейски разпореждания, докато е правил снимки, за да отрази демонстрация, прераснала от мирна в насилствена.

Възможнo ли е неприятностите на Маркус Пентикайнен да застигнат и журналист в България?

Не и в частта на наказателното производство.

Това е така, защото за неизпълнението на полицейско разпореждане у нас се носи “само” административномаказателна отговорност по чл. 257 от ЗМВР, който предвижда глоба от 100 до 500 лева.

Дори на този фон за българските журналисти ще е добре да се запознаят с това поредно “странно” решение на съда в Страсбург, тъй като работата им все по-често ще ги кара да избират между това да напуснат мястото на събитието или да останат и отразяват от него в името на обществения интерес.