August 2012

Отново за филтрирането, отново пред СЕС

Image: UPC advert “F.I.T Jetzt gratis einsteigen!”
by Creative Society.

Това, което виждате на картинката е реклама на един от най-големите австрийски кабелни оператори – UPC.

Причината да я сложа тук, както и да напиша този пост е обстоятелството, че

UPC са ответник

по едно оформящо се като ключово ново дело.

Досега то се водеше в Австрия и достигна Върховния Съд (OGH) на алпийската република, който от своя страна с определение отправи преюдициално запитване (заведено под номер C-314/12) до Съда на Европейския Съюз (СЕС).

Ищци по делото

на теория са маргинални филмови продуценти, а истинският двигател всъщност е австрийско юридическо лице с нестопанска цел, носещо претенциозното име Vereien fuer Antipiraterie (VAP) или Сдружение за борба с пиратството на български.

Делото в Австрия е само брънка във веригата от процеси срещу стрийминг портала kino.to, които доведоха до ефективни наказания лишаване от свобода и много високи, буквално екземплярни, глоби.

Зададените на СЕС въпроси

на практика могат да се сведат до

могат ли носителите на (авторски и сродни) права да изискват от доставчиците на интернет свързаност (access providers) да блокират достъпа на своите клиенти до определени уеб сайтове, които предлагат достъп до филмови произведения под формата на стрийминг без разрешението на прежденазованите носители на права?

Разковничето на казуса ще се окаже член 8, алинея 3 от директива 2001/29, който предвижда, че

Държавите-членки гарантират притежателите на права да могат да поискат издаването налагането на съдебна забрана срещу посредници, чиито услуги се използват от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродно на него право.

В тази връзка австрийският OGH желае да изясни

дали някой от аксес провайдърите носи отговорност

и ако да – кой точно: онзи, чрез когото kino.to се свързват със световната мрежа или онзи, с чиято помощ потребителите на kino.to гледат стриймваното на сайта им съдържание.

Част от така зададените въпроси вече намериха своя отговор в сагата SABAM (повече тук и тук), но основната разлика със сегашния казус е, че там ставаше въпрос за хостинг провайдъри, сиреч за съхраняване на съдържание, докато в настоящия случай говорим за чистата интернет свързаност.

Надеждата

на пишещия тези редове блогър се изразява в това, че СЕС за пореден път ще вземе трезво решение, с което да даде повече яснота как да се тълкува една от централните по отношение на авторскоправната закрила евродирективи.

Същевременно, авторът на този материал очаква решението да охлади мераците на правоносителите, както и да подкрепи позицията на доставчиците на интернет ведно с онази на техните потребителите.

Apple vs Samsung или патентната победа на гнилата ябълка

Image: DSC00526 by brankomaster on Flickr
DSC00526

Миналият петък (24.08.2012) ще остане в историята на патентната война, която Apple от известно време водят срещу южнокорейския си конкурент Samsung.

На тази дата 7 калифорнийци и 2 калифорнийки в качеството си на съдебни заседатели към федералния District Court for the Northern District of California приеха, че Samsung са нарушили 3 патента и 4 регистрирани дизайна на Apple и присъдиха на последните вреди в размер от над 1 милиард долара.

От тогава тази новина обикаля медиите по света и бе отразена дори у нас.

За какво точно става дума?

Според съдебните заседатели Samsung са нарушили определени претенции, съдържащи се в 3 патент на Apple (US Patent No. 7,469,381, US Patent No. 7,844,915 и US Patent No. 7,864,163), както и 4 от регистрираните им дизайни (наричани в Щатите с подвеждащото design patents), конкретно D504,889, D593,087, D618,677 и D604,305.

Signed Verdict Form

Решението на журито до голяма степен се припокрива с иска на Apple и достига до заключението, че Samsung нарушават патентите на Apple с едва ли не всичките си продукти (смартфони + таблети).

При дизайните нещата стоят почти идентично. Почти, защото заседателите все пак са убедени, че таблетът Galaxy Tab 10.1 не копира външния вид и форма на ябълковия iPad.

Веднъж приели виновното нарушение от страна на Samsung, съдебните заседатели към District Court for the Northern District of California е трябвало да присъдят вредите.

За по-малко от три дни те достигат до

сумата oт 1,049,343,540 долара

и ако се чудите как, то можете да се поровите из 109-те страници на тези инструкции.

Всуе, преди да инвестирате няколко часа в прегледа им, имайте предвид, че членовете на журито най-паче са подходили по следния начин: Apple търсят вреди в размер на 2,7 милиарда долара – нека им дадем нещо по-малко от половината и го орежем до сума, за която всеки да се пита как ли сме я измислили.

Дори да приемем, че Apple са играли мача си пред своя публика, размерът на присъдените вреди е колосален и според Bloomberg става дума за четвъртата по големина сума, присъждана някога от американски съд в патентен спор.

Както предполагам знаете, засягащият патенти и дизайни спор в САЩ не е единственият, който Apple и Samsung водят.

Неотдавна английският High Court (Chancery Division, Patent Court) биде заниман с много сходно по отношение на ябълковите дизайни дело.

Заключението на председателстващия (и доста авторитетен) съдия Colin Birss QC бе, че нарушение няма и това бе изразено по неповторим начин, който можем да определим само като very british, а именно

They [the products] do not have the same understated and extreme simplicity which is possessed by the Apple design. They are not as cool. The overall impression produced is different.

Ако се интересувате, защо така сходни ситуации се решават по толкова различен начин, ви препоръчвам великолепния синтез на манчестърската баристърка Jane Lambert.

Какви са опциите на Samsung?

Първата и най-логична от правна гледна точка е да обжалват. Някои коментатори са на мнение, че шансовете на южнокорейската компания не стоят никак лошо, защото представителите й ще имат повече време да предоставят доказателства, оборващи новостта в дизайните (както и в някои патенти) на Apple.

Samsung разполагали с такива, но не могли да ги поднесат в предхождащото производство, заради прекалено кратките срокове, които съдия Lucy Koh поставила.

Интересно какво ли щеше да бъде решението на журито, ако то бе запознато с факта, че в основата на така иновативните продукти на Apple всъщност стоят разработки на Sony…

Вместо да обжалват, Samsung биха могли да приемат решението и поне на първо време да преговарят с Apple за лицензирането на проблемните технология и форма.

Защо само на първо време ли?

Ами за да си подсигурят периода, който ще им бъде нужен да заобиколят пречещите им патенти и дизайни по правно издържан начин.

Какви ще бъдат последствията за потребителите?

Това на практика е най-важният въпрос и повечето коментатори са единодушни при отговора му – в случай, че решението остане в сила или дори присъдените вече вреди бъдат утроени (да, в Щатите и това е възможно) – най-потърпевши ще бъдат потребителите.

Защо?

Защото това би отслабило позицията на Samsung в качеството им на един от най-големите производители на умни мобилни устройства и неминуемо би увеличило цените на комуникационната техника като цяло.

Няма никакво съмнение, че последното от своя страна би повлияло отрицателно на конкуренцията на този иначе силно оспорван пазар.

Филиите на Microsoft и Nokia вероятно изглеждат прекалено големи, за да бъдат намазани с ябълково сладко и впоследствие погълнати, като това ми предположение малко или повече се доказва от радостното изчуруликване

на маркетинговия директор на Microsoft.

Вместо извод

Каквото и да се случи от тук нататък ще бъде особено важно за развитието на технологията и нейната защита със средствата на правото на интелектуална собственост.

Извоюваната на този етап от Apple победа не притежава особени маркетингови качества и има всички шансове да се окаже пирова.

Съмненията в технологичната мощ на компанията от Купертино се множат и пишещият тези редове блогър не би се учудил, ако обзелият я отвътре гнилоч скоро престане да реагира дори на патентно-хербицидната терапия.

INDECT или колко още масово наблюдение искаме да понесем

Image: *
CCTVОня ден получих покана от БНР, програма Христо Ботев, да участвам в предаването им Нашият ден.

Участието ми бе днес между 08:30 и 09:00 часа и темата, в чийто коментар се включих, бе набиращият информационна скорост проект INDECT.

Въпреки наличието на хубавата статия в Уикипедия на български, което предполагам прави темата относително позната сред по-информираните кръгове, тя е силно неизвестна за по-широката публика.

В този смисъл реших да драсна няколко реда и в допълнение на вече достъпната информация да споделя с вас онова, което знам по въпроса.

Започвам съвсем тривиално, а именно с това, че INDECT е класически,

финансиран със средства от 7-ма рамкова програма

на Европейския съюз проект.

Вероятно с цел повишаване на квотата му на финансиране (от 50 на 75%) проектът се явява шарена смес от академични центрове, държавни институции и търговски дружества.

Според базата данни на портала Cordis, INDECT се състои от 17 консорциални члена, сред които се намира и Техническият Университет в София.

Да, отново ще можем да сме горди, че

и ний сме дали нещо на света!

Каква е същността на проекта INDECT?

Тук, мисля, една доста добра отправна точка ни дава името му, което представлява един малко или повече добре звучащ и запомнящ се акроним.

При изписването на съставните му части се разкрива следната картина

INtelligent information system supporting observation, searching and DEteCTion for security of citizens in urban environment.

чиито най-тъмни краски са съставени от словесната комбинацията observation, searching и detection.

Според сайта stopp-indect.info, проектът включва познатото ни добре улично наблюдение, характеризирайки се допълнително с това, че комбинира последното с информация, старателно събирана онлайн – най-вече в добре посещавани форуми и социални мрежи.

Получените по този начин резултати ще бъдат включвани в база данни, която постоянно ще бъде актуализирана и допълвана с нови данни, идващи от

  • информационните потоци на камерите за наблюдение;
  • локализирането на местоположението на притежателите на мобилни устройства (преди всичко на смартфони);
  • биометричното разпознаване на физически лица и
  • мониторинга на електронните съобщения (най-вече чрез задържането на трафични данни).

С каква цел?

Според представите на участниците в проекта, резултатите от масовото наблюдение ще служат за извеждането на определени типове поведение, които да бъдат автоматично маркирани като подозрителни.

Сигурно вече се питате към кои типове поведение би се отнасяло това?

Някои проблясъци можем да открием в резултатите от проведените с полски полицаи тестове, които са определили следните типове поведение като подозрителни

  • безцелно шляене
  • събиране на повече от N на брой лица на едно място
  • кражба на кола
  • тичане
  • падане (строполяване) на земята
  • забравяне на багаж
  • застояване на едно място по-дълго от N на брой минути
  • крясъци
  • престрелки, експлозии
  • ругатни, псувни

И с какви последствия?

Според коментар в авторитетния немски вестник Die Zeit, набелязани като подозрителни лица ще бъдат идентифицирани с помощта на специфична търсачка, издирвани с помощта на камерите за наблюдение и следени от полицията чрез безпилотни летателни апарати.

Защо това трябва да ни интересува?

Защото INDECT

  • иска да знае какво правим, преди ние самите да го знаем, както и да определя какво е нормално и какво подозрително.
  • притежава всички предпоставки да нарушава личната ни непрокосновеност по невиждан до сега начин.
  • е кошмар, който дори Джордж Оруел не е могъл да предвиди.

Не знам за вас, но аз искам да си го спестя.

*CCTV by Duncan on Flickr

Ембедване на съдържание: каква е ситуацията в САЩ?

Image: MyVidster logo from myvidster.com

Миналата седмица, на връщане от Spirit of Burgas (където изкарахме страхотно, но за това друг път), в колата се разговорихме за това как стоят нещата около т. нар. ембедване на съдържание, съответно кой носи каква отговорност за това.

Поводът за разговора беше съвсем актуалното решение на американския Апелативен съд за седми район (Court of Appeals for the 7th Circuit) в казуса FlavaWorks vs myVidster.

За какво става дума?

Ответникът myVidster е платформа за видеосподеляне, която обаче (за разлика от YouTube) не хоства споделеното от потребителите си съдържание, а осигурява достъп до него чрез т. нар. ембединг.

В горецитираното решение процесът на въпросния ембединг е описан много добре от съдия Posner, според когото

Patrons of myVidster find videos on the Internet, and if they want to make them available to other patrons of myVidster (who apparently can be anyone — as far as we can discern from the record all content on myVidster is publicly accessible) “bookmark” (note) them on myVidster’s website.

Upon receiving the bookmark myVidster automatically requests the video’s “embed code” from the server that hosts (that is, stores) the video.

In the present context “server” denotes a specialized computer for storing and transmitting bulky online materials, like videos. When you upload a video to the Internet, the video is stored on a server that transmits the video to other Internet users’ computers on request.

The embed code contains the video’s web address plus instructions for how to display the video. Armed with that code, myVidster creates a web page that makes the video appear to be on myVidster’s site.

When you visit the site, that video and other videos appear, each in the form of a “thumbnail,” a miniature picture of a video’s opening screen shot. A click on a thumbnail activates computer code that connects the visitor’s computer to the server; the connection made, the visitor is now watching the video.

He’s watching it through a frame that myVidster has put around it, containing ads (it’s by selling ads for display on its website that myVidster finances its operation). He may think, therefore, that he’s seeing the video on myVidster’s website.

But actually the video is being transmitted directly from the server on which the video is stored to the viewer’s computer.

Горното би могло да се сведе до

  1. Налице са трима актьори: (1) съхраняващите съдържание (видеоклипове) сайтове, които Posner нарича „сървъри“, (2) социалните медии или сайтове за видеосподеляне, и (3) потребителите на последните;
  2. Когато актьор (3) хареса някой клип, съхраняващ се при актьор (1), той му слага отметка (bookmark) на платформата на актьор (2), в следствие на което актьор (2) изтегля ембединг кода на клипа от сайта на актьор (1) и създава тъмбнейл на своя сайт;
  3. Ако друг актьор (3) открие отметката на сайта на актьор (2) и реши да я гледа, той може да кликне върху тъмбнейла, като по този начин използва сайта на актьор (2) като браузър към сайта на актьор (1).

Ищецът Flava Works, който е специализиран доставчик на филми за възрастни, и по-специално на

videos of black men engaged in homosexual acts.

твърди, че myVidster нарушава авторските му права, поради което което ищецът имал спад в продажбите си между 30 и 35% или загуби в размер на повече от 100 000 $.

При правната си преценка, председателстваният от съдия Posner състав достига до извода, че

myVidster не нарушава правата на Flava Works

особено що се отнася до възпроизвеждане и разпространение.

В езика на решението това е изразено така

Like a telephone exchange connecting two telephones, it is providing a connection between the server that hosts the video and the computer of myVidster’s visitor.

както и

myVidster is giving web surfers addresses where they can find entertainment.

А твърдяното от ищеца нарушение на изключителното му право на публично изпълнение, съдът тушира с помощта на един много удачен паралел

By listing plays and giving the name and address of the theaters where they are being performed, the New Yorker is not performing them. It is not “transmitting or communicating” them.

Освен операторите на на платформата за видеосподеляне, съдебният състав

също така оневинява потребителите

й от упреците за нарушаване на права.

Макар и да приема, че чрез гледането си на ембедвано (но иначе принадлежащо на ищеца) съдържание, потребителите на myVidster си спестяват т. нар. access payment, съдът преценява, че няма нарушение на авторски права, защото

as long as the visitor makes no copy of the copyrighted video that he is watching, he is not violating the copyright owner’s exclusive right, conferred by the Copyright Act, “to reproduce the copyrighted work in copies” and “distribute copies . . . of the copyrighted work to the public.” 17 U.S.C. §§ 106(1), (3).

Това заключение отново е последвано от убийствено сравнение, а именно че

(visitor’s) bypassing Flava’s pay wall by viewing the uploaded copy is equivalent to stealing a copyrighted book from a bookstore and reading it. That is a bad thing to do (in either case) but it is not copyright infringement.

Единстевните, които според съда носят някаква отговорност, но пък срещу които в конкретното производство не са отправени никакви искове, са ъплоудерите, които качват съдържание на така наречените „сървъри“.

С този не особено изненадващ финал завършвам настоящия и замислен като I-ва част блогпост.

Знам, че много от читателите на De Libertate Iuris Digitalis живо се интересуват от това

как всъщност стоят нещата у нас

и аз с радост ще откликна на интереса им, като дам своята преценка в един от следващите си постове тук.

Вижте какво можете да направите, за да сте сигурни, че няма да го пропуснете.

Достъпът до информация е „гражданско право“ по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ

Image: yushchenko’s victory speech by blandm on Flickr
yushchenko's victory speech

В публикуваното си днес решение по делото Шаповалов срещу Украйна (тук и като .pdf за сваляне) Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) не само отчита, че правото на журналисти да имат достъп до определени документи корелира с основното право на свободно изразяване (член 10 от ЕКПЧ), но също така и, че то е и “гражданско право” по смисъла на член 6 от ЕКПЧ.

Конкретният казус

се отнася до журналиста Олександр Шаповалов, който живее в Херсон.

Журналист и активист за спазване на правата на човека, той упреква украинските власти, че са му попречили да получи достъп до информация, свързана с президентските избори от 2004 г.

В жалбата си той се позовава както на член 10, така и на член 6 ЕКПЧ, защото компетентните украински съдилища са отказали да разгледат жалбата му срещу отказа да му се дадат копия от решенията и резултатите от гласуванията за всяка избирателна секция от определена избирателна комисия.

Съдът приема че е налице нарушението на чл. 6, но не и на чл. 10 от ЕКПЧ.

Принципното следствие на тази оценка е, че при спорове за достъп до информация трябва да се прилагат процедурните гаранции на член 6 от ЕКПЧ, отнасящи се до т. нар. справедлив процес.

Основната причина

за ясно формулираното решение по делото може да се съзре в професионалния бекграунд на жалбоподателя, който като журналист се нуждае от достъп до информация, за да може да упражнява професията си:

The Court notes that in the present case the applicant is a journalist and claimed the requested information to practice his profession (see, a contrario, Andre Loersch and Nouvelle Association du Courrier v. Switzerland, cited above), i.e. for elections related publications. This includes covering presidential elections, and unsuccessful performance of this undertaking could thus damage his professional reputation and career. The dispute before the domestic courts therefore appeared to be important to the applicant’s personal and professional interests.

Furthermore, his right, as a participant of information relationship, to obtain necessary documents is recognised under domestic law […]. Thus the Court considers that the right of access to particular documents, which fell within the applicant’s freedom of expression, is a “civil right” for the purposes of Article 6 § 1 of the Convention.

Отражение върху България?

Според скромната ми преценка, от конкретния случай не може да се спечели кой знае колко много, защото ЕСПЧ признава, че националното законодателство на Украйна гарантира на журналистите право да изискват документи.

Решението обаче все пак има потенциала да подсили позициите на желаещите да достъпят обществена информация, тъй като изяснява, че евентуални откази за последното могат да бъдат постановени единствено в рамките на справедлив процес.