November 2015

TPP или авторско право на задна скорост

Скрийншот от сайта на Министерството за търговия на Нова Зеландия

Screen Shot 2015-11-19 at 13.14.59

TPP или Trans-Pacific Partnership е международният договор за “транстихоокеанско партньорство” между Нова Зеландия, Австралия, Сингапур, Малайзия, Бруней, Виетнам, Япония, Канада, САЩ, Мексико, Перу и Чили. В качеството си на депозитар, Нова Зеландия публикува текста на договора в цялост, съобразно неговата структура от 30 точки.

Преговорният процес по TPP беше напълно непрозрачен и това донесе сериозни критики на споразумението. Информационното затъмнение даде повод за доста спекулации относно съдържанието на документа, най-вече в частта му за интелектуалната собственост.

Изчетох внимателно само нейните 74 страници (целият договор има над 6 000) и ви предлагам гледната си точка в последващите въпроси и отговори.

TPP съдържа ли проблемни разпоредби относно марките, изобретенията и промишлените дизайни?

Не.

Споразумението съдържа обичайните за тяхната защита основни точки, като дори не се опитва да внесе повече яснота около понастоящем парливи теми, например т. нар. “компютърно-внедрени изобретения” (познати в обществото и като “софтуерни патенти”).

Как стоят нещата с авторскоправната закрила?

Най-краткият и едновременно изперпателен отговор е “зле”.

Това е така, защото вместо да “дигитализира” авторското право и да го придивижи към 21-ви век, транстихоокенаското споразумение го връща буквално в 19-ти.

Такъв е случаят с чл. 18.58 TPP – право на възпроизвеждане (преводът мой)

Всяка страна предоставя на авторите, изпълнителите и продуцентите на звукозаписи, изключителното право да разрешават или забраняват всяко възпроизвеждане на техните произведения, изпълнения или звукозаписи по какъвто и да е начин и в каквато и да е форма, включително в електронна форма.

На пръв поглед тука сякаш няма нищо обезпокоително. Но само сякаш и само на пръв поглед. Защото тази разпоредба неглижира ограниченията на авторското право (и сродните му права), както и относимите към тях изключения. Неясна тук е приложимостта на щатската доктрина на “честната употреба” (fair use), която позволява прехвърлянето на аудио файлове от CD към мобилно устройство като смартфон или mp3 плеър, съответно урежда допустимостта на резервното копие (backup) на твърдия диск на компютъра, дори ако той съдържа защитени произведения. В българския контекст (въпреки някои разлики) това биха били разпоредбите на чл. 25 и чл. 71 от ЗАПСП.

За да е пълна кашата, трябва да се отбележи, че в лицето на чл. 18.65 и чл. 18. 66 TPP все пак се съдържат някакви разпоредби за ограничения и баланс. Но те са поставени систематично “далече” и нормата за правото на възпроизвеждане не препраща към тях, което задава въпроса за приложимостта им спрямо нея.

Всичко това налага впечатлението, че авторите на TPP или нямат представа как работят дигиталните технологии, или умишлено заравят главите си в пясъка и със сизифовски усилия опитват да защитят остарелите и неработещи в днешно време бизнес модели.

Сходна е ситуацията и при чл. 18.59 – право на съобщаване на публиката (преводът мой)

Без да се засяга член 11 (1) (II), член 11а (1) (и) и (II), член 11ter (1) (II), член 14 (1) (II), както и член 14bis (1) от Бернската конвенция, всяка страна предоставя на авторите изключително право да разрешават или забраняват публичното разгласяване на техните произведения по жичен или безжичен път, включително предоставянето на неограничен брой лица на достъп до техни произведения по такъв начин, че лицата да имат достъп до тези произведения от място и по време, индивидуално избрани от тях самите.

Тук имаме почто дословно повтаряне на въведените с WCT и WPPT “право на съобщаване на публиката” (communication to the public right) и “право на достъп” (making available right), последното отразено в чл. 18, ал. 2, т. 10 от нашия ЗАПСП. Но това беше през далечната 1996! Преди почти 20 години и, така да се каже, в зората на информационното общество и ползването на интернет.

Дали разпоредбата е адекватна днес? Нека ви кажа, че всяка минута интернет потребителите качват зашеметяващите 300 часа съдържание на сървърите YouTube, а вие си направете сметката.

От тук отиваме на сродните права в чл. 18.62 TPP (преводът мой)

1. Всяка страна предоставя правата, предвидени в настоящата глава, по отношение на изпълнителите и продуцентите на звукозаписи: към изпълнители и продуценти на звукозаписи, които са граждани на друга страна; и по отношение на изпълнения или звукозаписи, публикувани или звукозаписани за първи път на територията на друга страна. Изпълнение или звукозапис се считат публикувани за първи път на територията на една от страните, ако са публикувани на територията на тази страна в рамките на 30 дни от първоначалната си публикация.

2. Всяка страна предоставя на изпълнителите изключително право да разрешават или забраняват:

(а) излъчването и съобщаването на публиката на незаписани изпълнения, освен ако изпълнението представлява вече излъчено изпълнение; и

(б) звуко- или видеозаписването на техни незаписани изпълнения.

Тук принципно всичко е ок с единственото изключение, че и този договор не дава дефиниция на това що е “изпълнение”. Това е проблем, който може да засегне всеки, който обича да снима наляво-надясно, и в чието крайно устройство по този начин може да попадне нечие “изпълнение”.

TPP някаква нова ACTA ли е?

Не.

Въпреки всичките си несъвършенства, транстихоокенаското споразумение не успява да достигне висотата на Търговското споразумение срещу фалшифицирането, особено що се отнася до цифровата среда.

TPP има ли отношение към България?

Не пряко, защото обвързва само неговите държави съдоговорителки.

Защо тогава го коментираме?

Защото задвижва авторското право на задна скорост и съдържа потенциала да повлияе отрицателно и на други места, например върху държавите от ЕС и в това число върху България.

Също така, защото въпреки заклинанията, че Трансатлантическото търговско и инвестиционно спразумение (TTIP) няма да (пре)урежда интелектуалната собственост в цифровата среда, ще е добре да знаем какво се случва другаде и да останем бдителни, а ако се налага – да действаме както през зимата на 2012.

ЕСПЧ: журналистите са длъжни да се оттеглят от демонстрация, ако полицията им нареди

This is how protecting democracy looks like. #ДАНСwithme

Вие сте фоторепортер, отишъл да отразява демонстрация. От мирна тя се превръща в открит бунт и полицията предприема действия по усмиряване и разпръсване на демонстрантите. Стигат и до вас. Получавате полицейско нареждане да се отдалечите. Не сте съгласен, защото сте журналист и отразявате. Показвате си журналистическата карта. Полицаите не само не се впечатляват, но и ви задържат за цели 18 часа. Прокуратурата също не показва разбиране и ви повдига обвинение за неспазване на полицейско разпореждане. Срещу вас се води наказателно производство, в което не ви наказват, но само защото съдът намира, че поведението ви не е било виновно.

Всичко това се е случило през 2006 г. на финландския журналист Маркус Пентикайнен (Markus Pentikainen) по време на демонстрация срещу провеждането на форума Азия-Европа в Хелзинки.

Недоволен от резултата и смятащ, че правото му на свободно изразяване съгласно чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е нарушено, Пентикайнен се обръща към Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Изненадата е пълна, когато в решението си по делото PENTIKAINEN v. FINLAND, Голямата камара на ЕСПЧ приема, че няма нарушение. Това според съда е така, защото санкциите срещу журналиста вследствие неспазването на полицейското разпореждане са били “необходими в едно демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.

Съдът установява, че в този ден полицията задържа 87 души и приема, че

обстоятелството, че жалбоподателят е бил журналист не му дава право на различно или преференциално отношение в сравнение с другите хора, присъствали на демонстрацията

Все пак съдът си дава сметка, че упражняването на специфичната им дейност излага журналистите на “конфликт на интереси” между задължението им да отразяват събития от обществен интерес и да се подчиняват на правоприлагащите органи:

На фона на този конфликт на интереси трябва да се подчертае, че понятието за отговорна журналистика изисква всеки път, когато един журналист – както и неговият работодател – да избира с кое от двете си задължения да се съобрази, и ако той или тя избере да отразява за сметка на задължението си да спазва разпоредбите на наказателното право, то като журналист трябва да е наясно, че той или тя поема риска да бъде предмет на правни санкции, включително на такива от наказателноправен характер, заради това, че не се подчинява на законните разпореждания на полицията.

На практика това решение развързва ръцете на органите на реда и им разрешава “по-твърд” подход срещу представителите на четвъртата власт.

Съдът, предугаждайки тази критика, се опитва да убеди обществеността в своя “диференциран подход”, изтъквайки че:

настоящото дело не се отнася до забраната за публикации (или публичното оповестяване на определена информация) или каквито и да било санкции, наложени по отношение на публикуването. В настоящия казус става дума за предприети мерки срещу журналист, който не се е съобразил с полицейски разпореждания, докато е правил снимки, за да отрази демонстрация, прераснала от мирна в насилствена.

Възможнo ли е неприятностите на Маркус Пентикайнен да застигнат и журналист в България?

Не и в частта на наказателното производство.

Това е така, защото за неизпълнението на полицейско разпореждане у нас се носи “само” административномаказателна отговорност по чл. 257 от ЗМВР, който предвижда глоба от 100 до 500 лева.

Дори на този фон за българските журналисти ще е добре да се запознаят с това поредно “странно” решение на съда в Страсбург, тъй като работата им все по-често ще ги кара да избират между това да напуснат мястото на събитието или да останат и отразяват от него в името на обществения интерес.