Споделяне на съдържание

СЕС преряза вените на информационното общество

Image: disconnect by Scott Swigart on Flickr
disconnect

 

Ще бъда кратък, защото съм бесен.

Днес Съдът на Европейския съюз (СЕС) постанови решението си по дело Constantin Film vs UPC Telekabel (C-314/12), за завеждането на което писах преди около година и половина.

Решението на правната светая светих е катастрофално, защото същата приема, че доставчикът на интернет пренос и достъп (чл. 13 ЗЕТ)

който позволява на клиентите си достъп до закриляни обекти, предоставени от трето лице на публично разположение в интернет

е

посредник, чиито услуги се използват за нарушаване на авторско право или на сродно на него право по смисъла на член 8, параграф 3 от Директива 2001/29.

С други думи, СЕС обявява всеки доставчик на интернет a priori за нарушител, защото

от съображение 59 от Директива 2001/29 следва, че думата „посредник“, използвана в член 8, параграф 3 от тази директива, визира всяко лице, което предава в мрежа фалшификат, извършен от трето лице, на закриляно произведение или обект.

и приема, че понеже

доставчикът на достъп до интернет е задължителен участник във всяко прехвърляне в интернет на фалшификат между един от неговите клиенти и трето лице, тъй като, предоставяйки достъп до мрежата, той прави възможно това прехвърляне

то

основните права, признати от правото на Съюза, следва да се тълкуват в смисъл

че

допускат да се забранява на доставчик на достъп до интернет да предоставя на своите клиенти достъп до уебсайт, който поставя онлайн закриляни обекти без съгласието на носителите на права.

Съвсем простичко: ако правоносител реши, че съдържание е достъпно някъде в мрежата без той като правоносител да е дал съгласието си за това, то същият може да изисква от съдилищата да разпореждат на всички доставчици, които са им под ръка, да блокират достъпа на клиентите си до това съдържание.

Сега, с оглед на съпътстващата ни в световен план дискусия за свободата на изразяване и достъп до информация, само си помислете, че нарушението върху авторски и/или сродни права се претендира само проформа.

Найс, а?

СЕС буквално преряза вените на интернет свързаността и в този смисъл е на път да обезкърви информационното общество.

По решението ще се пише и говори още много, така че този пост едва ли ще остане единственият по темата.

Сори за лошите новини.

P. S.

Пейо е направил много добре систематизиран анализ също в духа, че положението е Халифакс.

Погледнете задължително и поста на проф. Нели Огнянова.

Две медийни изяви на тема Договора от Пекин и споделянето на съдържание в интернет

При Иво Божков в дебютното му предаване в телевизия Евроком, както и при Андрей Захариев и Боян Бенев в Неделя по 3 по БНТ1.

Приятно гледане -)!

SABAM иска 3,4% от всяка сметка за интернет

 

sabam

Преди повече от година и половина писах за сериозните парични апетити, които белгийското дружество за колективно управление на авторски и сродни праваSociete d’Auteurs Belge – Belgische Auteurs Maatschappij“ (SABAM) отправи към интернет доставчиците в малкото европейско кралство.

Според тогавашните си представи, SABAM искаше да постигне законодателна промяна и да въведе задължението за провайдърите на мрежова свързаност

да й плащат плоско отчисление

както за разрешеното, така и за неразрешеното ползване на съдържание от страна на техните клиенти.

Въпросната инициатива вероятно е пропаднала, поради което дръзновеният във воденето на съдебни битки белгийски ОКУП е решил да заведе дела срещу Belgacom, Telnet и Voo в качеството им на трите най-големи доставчика в страната, с искането същите да й плащат 3,4% от своя оборот (прессъобщение, TorrentFreak, Ars Technica).

Аргументацията на SABAM е, че потребителите на интернет услуги имат достъп до съдържанието от репертоара им, но за това не си плащат на правилното място, сиреч при авторите, а на грешното – при мрежовите доставчици.

Личното ми мнение е

че информационното общество трябва да представлява win-win в отношенията между автори и потребители.

Последните би трябвало да могат бързо, лесно, удобно и изгодно да достъпват и ползват съдържание онлайн, за което пък авторите му да получават разумно възнаграждение.

В този смисъл моделът с плащането на някакво процентно отчисление не ми изглежда никак сбъркан, стига, разбира се, да представлява подходящ лиценз за потребителите и да гарантира справедливото разпределение на събраните средства между авторите.

Що се отнася до изхода на заведените дела, то не бих се учудил, ако те увеличат и без това оформилия се като сериозен съдебен пасив (повече тук, тук и тук) на SABAM.

Article 19 търси баланса между свободата на словото и авторскоправната закрила

Image: Article 19 by art makes me smile on Flickr
ARTICLE 19

Article 19 е неправителствена организация, чието име препраща към чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека.

Както можете да си представите, основните й дейности са насочени към защитата на основните човешки права на свободно изразяване и достъп до информация, които пък в последните години

все по-често се оказват в конфликт

с различните права над обекти на индустриална собственост и авторскоправна закрила.

В тази връзка и тъкмо в навечерието на световния ден на интелектуалната собственост от организацията са публикували своя манифест The Right To Share: Principles on Freedom of Expression and Copyright in the Digital Age.

Основната теза на документа е, че в условията на развиващото се с бързото настъпване на интернет информационно общество, споменатият вече конфликт е довел до

траен дисбаланс

между интересите на творците и правоносителите от една страна и потребителите на съдържание от друга.

Има ли изход?

Да, съставителите на манифеста предлагат няколко възможности, които бих обобщил до следните послания

1. Отпадане на отговорността за нетърговски нарушения върху обекти, закриляни от авторското право;

2. Преосмисляне на авторскоправната защита в цифровата среда;

3. Въвеждане на всеобхватни мерки за насърчаване на достъпа до знание и култура;

4. Нов прочит на всички международни договори с предмет защита на авторското право през призмата на основните човешки права.

Звучи познато, нали?

Да, подобни тези от време на време се прокрадват дори в речите на еврокомисарски величия като Нийли Крус и Мишел Барние. Което пък за мен е сигурен знак, че рано или късно някои от посланията ще бъдат претворени в дела.

В този смисъл

не се колебайте да хвърлите един поглед

на документа.

Обемът му от 28 страници не бива да ви стряска, защото е написан на приятно достъпен език, а това прави четенето му възможно дори в работна среда.

Ако имате въпроси – аз съм насреща!

Ембедване на съдържание: каква е ситуацията у нас?

Снимката е моя. Кликни, за да увеличиш.

Преди известно време писах за правните последствия на ембедването на съдържание от перспективата на американския казус Flava Works vs myVidster, като в края на същия пост обещах да споделя на читателите на този блог каква е ситуацията у нас.

За добро или за зло българското правосъдие все още не е успяло да произведе съдебна практика по отношение на така важните за съществуването на интернет действия като линкинг или ембединг и в този смисъл написаното насетне представлява

чиста проба лична преценка

поради което и препоръчвам да се консумира с поне едно зрънце сол.

Отправната точка за тази преценка би трябвало да бъде ясната дефиницята на термина ембедване, каквато за съжаление не можах да намеря. Ако някой разполага с такава, нека бъде така добър да я сподели, като при необходимост обещавам да преработя поста.

Доколкото аз съм запознат, процесът на ембедване е много сходен с онзи на линкването.

Това е важно, защото последното на правен български се нарича “електронна препратка” и легалната му дефиниция се намира в § 1, 9 от Допълнителните разпоредби на Закона за електронната търговия (ЗЕТ). Според същия “електронна препратка” означава

връзка, обозначена в определена интернет страница, която позволява автоматизирано препращане към друга интернет страница, информационен ресурс или обект чрез стандартизирани протоколи.

Тази дефиниция като че ли потвърждава твърдението ми за сходство, тъй като

процесът на ембедване се характеризира

с (1) наличието на ембединг код, който съдържа линк към интернет страница, която за удобство наричам страница-донор, (2) копирането на ембединг кода и (3) поставянето му на друга страница, която за удобство наричам страница-получател.

Резултатът от всичко това е, че чрез страницата-получател интернет потребителите могат да достъпят съдържание, което на практика се намира на страницата-донор.

Още по-опростеният вариант би бил, че страницата-получател функционира като браузър към страницата-донор.

Дотук добре, но нека сега се обърнем към главната тема, а именно към

правните аспекти

които съпътстват ембедването на съдържание.

Големият въпрос, който се задава при ползването на чуждо съдържание (текст, изображения, видео) по пътя на линкинга или ембединга е, дали (и евентуално доколко) това ползване нарушава правата, които съответният носител има върху съдържанието – предмет на ползване.

Под въпросителния знак обикновено застават изключителните права на възпроизвеждане според чл. 18 ал. 2, т. 1 от ЗАПСП и на предоставяне на индивидуален достъп по безжичен път или по кабел (разбирай онлайн) според чл. 18 ал. 2, т. 10 от ЗАПСП.

Актът на възпроизвеждане

разполага със своя легална дефиниция, която се намира в § 2, 3 от Допълнителните разпоредби на ЗАПСП и тя гласи:

“възпроизвеждане на произведение” е прякото или непрякото размножаване в един или повече екземпляри на произведението или на част от него, по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, постоянна или временна, включително запаметяването му под цифрова форма в електронен носител;

От това следва, че за да е налице възпроизвеждане на произведение, то въпросното произведение трябва да е било (1) размножено и (2) размножаването да е приело поне временна форма.

Според скромното ми мнение при ембединг не се стига до размножаване, защото произведението остава, където е било – на страницата-донор. Неговата видимост и достъпност чрез страницата-получател се осъществява не чрез размножаване, а посредством електронна препратка, т. е. чрез линк.

Ако изобщо се достига до някакво обусловено от техническия процес на ембедването временно или инцидентно размножаване, то същото е обхванато от разрешението на чл. 24, ал. 1, т. 1, а) от ЗАПСП, според което

Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

1. (доп. – ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) временното възпроизвеждане на произведения, ако то има преходен или инцидентен характер, няма самостоятелно икономическо значение, съставлява неделима и съществена част от техническия процес и се прави с единствената цел да позволи:

а) предаване в мрежа чрез посредник

Вследствие на всичко това, аз бих заключил, че ембедването на съдържание не води до нарушение на изключителното право на възпроизвеждане, което правоносителят има върху съдържанието.

Актът на предоставяне на индивидуален достъп

(за разлика от събрата си – акта на възпроизвеждане) не разполага с истинска легална дефиниция.

Все пак трябва да отчетем факта, че това ново имуществено право бе въведено в българското законодателство чрез директива 2001/29, в чийто рецитал 25 откриваме следната интересна информация

Следва да бъде ясно, че всички притежатели на права, признати съгласно настоящата директива, имат изключителното право да предоставят на разположение на публиката произведения, закриляни от авторското право или друг закрилян обект, чрез интерактивни предавания при поискване.

Такива интерактивни предавания при поискване се характеризират с факта, че всеки може да има достъп до тях от място и във време, което той избира индивидуално.

Доколкото пишещият тези редове блогър си спомня, директива 2001/29 (както и предшестващите я WCT и WPPT) се появи във вече почти забравеното време на Napster & Co.

Поради това, за да бъде нарушено изключителното право за предоставяне на достъп до дадено произведение, нарушителят най-напред трябва да разполага с (копие от) произведението, което да е ъплоуднал и сетне предоставил за даунлоуд, позволявайки на трети лица да го достъпят

от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях;

Както вече се убедихме обаче случаят на ембедването е различен – макар и визуализирано на страницата-получател, съдържанието все пак бива достъпвано на страницата-донор.

По отношение на последната съществуват две хипотези: тя или бива поддържана от разполагащ със съответното право правоносител, или пък от нарушител. Във всеки един от случаите, ползващият се от техническата възможност на ембединга не нарушава правото на индивидуален достъп.

Такава е и позицията, която някои немски съдилища (окръжен съд Кьолн, апелативен съд Кьолн) изразяват в решенията си и това не е без значение, тъй като Германия в качеството си на страна членка на ЕС също е транспонирала директива 2001/29, но за разлика от нас вече е създала (макар и не върховносъдилищна) юриспруденция.

За финал

ще кажа, че написаното представлява моята най-добросъвестна преценка.

Изрично препоръчвам на всички ембедващи, които не желаят да поставят под съмнение своята добросъвестност, винаги да указват произхода на съдържанието, което използват.

В коментарната секция приемам всякакви критики, предложения и идеи.

Отново за филтрирането, отново пред СЕС

Image: UPC advert “F.I.T Jetzt gratis einsteigen!”
by Creative Society.

Това, което виждате на картинката е реклама на един от най-големите австрийски кабелни оператори – UPC.

Причината да я сложа тук, както и да напиша този пост е обстоятелството, че

UPC са ответник

по едно оформящо се като ключово ново дело.

Досега то се водеше в Австрия и достигна Върховния Съд (OGH) на алпийската република, който от своя страна с определение отправи преюдициално запитване (заведено под номер C-314/12) до Съда на Европейския Съюз (СЕС).

Ищци по делото

на теория са маргинални филмови продуценти, а истинският двигател всъщност е австрийско юридическо лице с нестопанска цел, носещо претенциозното име Vereien fuer Antipiraterie (VAP) или Сдружение за борба с пиратството на български.

Делото в Австрия е само брънка във веригата от процеси срещу стрийминг портала kino.to, които доведоха до ефективни наказания лишаване от свобода и много високи, буквално екземплярни, глоби.

Зададените на СЕС въпроси

на практика могат да се сведат до

могат ли носителите на (авторски и сродни) права да изискват от доставчиците на интернет свързаност (access providers) да блокират достъпа на своите клиенти до определени уеб сайтове, които предлагат достъп до филмови произведения под формата на стрийминг без разрешението на прежденазованите носители на права?

Разковничето на казуса ще се окаже член 8, алинея 3 от директива 2001/29, който предвижда, че

Държавите-членки гарантират притежателите на права да могат да поискат издаването налагането на съдебна забрана срещу посредници, чиито услуги се използват от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродно на него право.

В тази връзка австрийският OGH желае да изясни

дали някой от аксес провайдърите носи отговорност

и ако да – кой точно: онзи, чрез когото kino.to се свързват със световната мрежа или онзи, с чиято помощ потребителите на kino.to гледат стриймваното на сайта им съдържание.

Част от така зададените въпроси вече намериха своя отговор в сагата SABAM (повече тук и тук), но основната разлика със сегашния казус е, че там ставаше въпрос за хостинг провайдъри, сиреч за съхраняване на съдържание, докато в настоящия случай говорим за чистата интернет свързаност.

Надеждата

на пишещия тези редове блогър се изразява в това, че СЕС за пореден път ще вземе трезво решение, с което да даде повече яснота как да се тълкува една от централните по отношение на авторскоправната закрила евродирективи.

Същевременно, авторът на този материал очаква решението да охлади мераците на правоносителите, както и да подкрепи позицията на доставчиците на интернет ведно с онази на техните потребителите.

Ембедване на съдържание: каква е ситуацията в САЩ?

Image: MyVidster logo from myvidster.com

Миналата седмица, на връщане от Spirit of Burgas (където изкарахме страхотно, но за това друг път), в колата се разговорихме за това как стоят нещата около т. нар. ембедване на съдържание, съответно кой носи каква отговорност за това.

Поводът за разговора беше съвсем актуалното решение на американския Апелативен съд за седми район (Court of Appeals for the 7th Circuit) в казуса FlavaWorks vs myVidster.

За какво става дума?

Ответникът myVidster е платформа за видеосподеляне, която обаче (за разлика от YouTube) не хоства споделеното от потребителите си съдържание, а осигурява достъп до него чрез т. нар. ембединг.

В горецитираното решение процесът на въпросния ембединг е описан много добре от съдия Posner, според когото

Patrons of myVidster find videos on the Internet, and if they want to make them available to other patrons of myVidster (who apparently can be anyone — as far as we can discern from the record all content on myVidster is publicly accessible) “bookmark” (note) them on myVidster’s website.

Upon receiving the bookmark myVidster automatically requests the video’s “embed code” from the server that hosts (that is, stores) the video.

In the present context “server” denotes a specialized computer for storing and transmitting bulky online materials, like videos. When you upload a video to the Internet, the video is stored on a server that transmits the video to other Internet users’ computers on request.

The embed code contains the video’s web address plus instructions for how to display the video. Armed with that code, myVidster creates a web page that makes the video appear to be on myVidster’s site.

When you visit the site, that video and other videos appear, each in the form of a “thumbnail,” a miniature picture of a video’s opening screen shot. A click on a thumbnail activates computer code that connects the visitor’s computer to the server; the connection made, the visitor is now watching the video.

He’s watching it through a frame that myVidster has put around it, containing ads (it’s by selling ads for display on its website that myVidster finances its operation). He may think, therefore, that he’s seeing the video on myVidster’s website.

But actually the video is being transmitted directly from the server on which the video is stored to the viewer’s computer.

Горното би могло да се сведе до

  1. Налице са трима актьори: (1) съхраняващите съдържание (видеоклипове) сайтове, които Posner нарича „сървъри“, (2) социалните медии или сайтове за видеосподеляне, и (3) потребителите на последните;
  2. Когато актьор (3) хареса някой клип, съхраняващ се при актьор (1), той му слага отметка (bookmark) на платформата на актьор (2), в следствие на което актьор (2) изтегля ембединг кода на клипа от сайта на актьор (1) и създава тъмбнейл на своя сайт;
  3. Ако друг актьор (3) открие отметката на сайта на актьор (2) и реши да я гледа, той може да кликне върху тъмбнейла, като по този начин използва сайта на актьор (2) като браузър към сайта на актьор (1).

Ищецът Flava Works, който е специализиран доставчик на филми за възрастни, и по-специално на

videos of black men engaged in homosexual acts.

твърди, че myVidster нарушава авторските му права, поради което което ищецът имал спад в продажбите си между 30 и 35% или загуби в размер на повече от 100 000 $.

При правната си преценка, председателстваният от съдия Posner състав достига до извода, че

myVidster не нарушава правата на Flava Works

особено що се отнася до възпроизвеждане и разпространение.

В езика на решението това е изразено така

Like a telephone exchange connecting two telephones, it is providing a connection between the server that hosts the video and the computer of myVidster’s visitor.

както и

myVidster is giving web surfers addresses where they can find entertainment.

А твърдяното от ищеца нарушение на изключителното му право на публично изпълнение, съдът тушира с помощта на един много удачен паралел

By listing plays and giving the name and address of the theaters where they are being performed, the New Yorker is not performing them. It is not “transmitting or communicating” them.

Освен операторите на на платформата за видеосподеляне, съдебният състав

също така оневинява потребителите

й от упреците за нарушаване на права.

Макар и да приема, че чрез гледането си на ембедвано (но иначе принадлежащо на ищеца) съдържание, потребителите на myVidster си спестяват т. нар. access payment, съдът преценява, че няма нарушение на авторски права, защото

as long as the visitor makes no copy of the copyrighted video that he is watching, he is not violating the copyright owner’s exclusive right, conferred by the Copyright Act, “to reproduce the copyrighted work in copies” and “distribute copies . . . of the copyrighted work to the public.” 17 U.S.C. §§ 106(1), (3).

Това заключение отново е последвано от убийствено сравнение, а именно че

(visitor’s) bypassing Flava’s pay wall by viewing the uploaded copy is equivalent to stealing a copyrighted book from a bookstore and reading it. That is a bad thing to do (in either case) but it is not copyright infringement.

Единстевните, които според съда носят някаква отговорност, но пък срещу които в конкретното производство не са отправени никакви искове, са ъплоудерите, които качват съдържание на така наречените „сървъри“.

С този не особено изненадващ финал завършвам настоящия и замислен като I-ва част блогпост.

Знам, че много от читателите на De Libertate Iuris Digitalis живо се интересуват от това

как всъщност стоят нещата у нас

и аз с радост ще откликна на интереса им, като дам своята преценка в един от следващите си постове тук.

Вижте какво можете да направите, за да сте сигурни, че няма да го пропуснете.

За разликите между феърплея и салама

Image: vice.com/bg

Събота вечер темата на bTV Репортерите бе “Индустрията с българския торент“, където главните роли изиграха актьор, режисьор, праводържател(и), представителка на някаква фондация, прокурорка и съдия.

Няма да преразказвам предаването тук, така че ви препоръчвам да го гледате, ако още не сте си направили този труд. Ако ви е допаднала стартираната наскоро от bTV кампания Fairplay, в която Асен Блатечки се разхожда по къщите на хората и им краде салама от хладилниците, то няма да останете разочаровани от замисленото като втора серия в тази поредица шоу.

Предаването е издържано в крайно едностранчивия и небалансиран стил, познат ни от дискусиите около ACTA. От него също така струи типичната за другите реторика.

То се явява нещо като

обвинителен акт

не само срещу операторите на торент сайтове, но и генерално срещу потребителите на интернет.

Защо и срещу тях ли?

Mного просто – защото ги поставя под генералното подозрение и дори ги набеждава, че крадат филми, музика, компютърни програми и дори футболни мачове. Онези пък, които решат да защитят потребителите и в тази връзка си позволят да отправят критики към другите, бързо-бързо биват обявявани за “адвокати на мафията”.

Да, така действат феновете на феърплея. Дали обаче те изобщо разбират значението на тази дума?

Според мен не и съображенията ми за това са следните:

Претендираните от Ст. Минчев загуби биват изчислявани по нереалистичната формула даунлод на филм = директна (!) загуба от (i) един неплатен кинобилет или (ii) незакупено DVD.

Дори тази сметка да се уповава на замисления като абсолютно изключение от общото правило чл. 94 ал. 1 т. 2 от ЗАПСП, където действително се споменават

цени на дребно на правомерно възпроизведени екземпляри

то нещата далеч не свършват дотук, защото

При определяне на обезщетението по ал. 1 се вземат предвид и приходите, получени вследствие на нарушението.

Последното, разбира се, предпоставя – наред с всичко останало – и завеждането на съдебен иск, а това е нещо, от което правоносителите незнайно защо се свенят. Те предпочитат това вместо тях да свърши прокуратурата, която да повдигне обвинение, към което те да се установят като граждански ищци. Същото в предаването се потвърждава от носителя на орден Стара планина” Валентин Михов, който се аргументира с това, че не му се занимава с процеси, които траели години.

Най-късно тук започва да прозира, че истинската цел на тази телевизионна изява е да подсигури достатъчно добра PR смазка при обсъждането на направените наскоро от правоносителските организации предложения за промени в Наказателния Кодекс.

Защото ако те бъдат приети, на прокуратурата или съдилищата ще бъде много по-трудно да определят нарушенията срещу авторски (и сродни) права като маловажни и да препращат пострадалите правоносители към общия ред на ЗАПСП. С други думи, проблемите на Валентин Михов ще се решат.

Това, господа, не е феърплей.

Защото ако целта ви бе наистина да установите и поддържате някаква честна игра, то вие трябваше отдавна да сте реализирали легални платформи за достъп до съдържание. Платформи, които максимално да отговорят на пазарното търсене.

Ако не сте чували от първо лице какво търсят потребителите, нека ви го кажа аз: бърз, лесен, удобен и изгоден достъп до съдържание.

От вашия провал да адресирате потребителското търсене се възползваха операторите на торент сайтовете.
Това учудва ли ви? Защото мен не.

Така че, господа правоносители, ако искате да се тупате в гърдите с феърплей, то недейте да плашите потребителите, а побързайте да запълните съществуващата пазарна празнота.

Всичко останало е само мимикрия и опит да запазите старите и неработещи в ерата на Google бизнес модели с помощта на вече описани от Оруел методи.

Защото тези опити се толкова супер-хипер-мега out, колкото и краденето на салам от чужди хладилници.

P.S. Вижте и статията Ер-малките на Йовко .

Линк към предаването във VBOX7.

Защита на личните данни, трафични данни и авторски права: заровете паднаха на шеш-беш

Image: Bonnier Publishing. Home to innovations like Mag+ for iPad.
By Joe Pemberton on Flickr

Bonnier Publishing. Home to innovations like Mag+ for iPad.

Днес Съдът на Европейския съюз излезе с решението си по казуса на издателствата Bonnier Audio AB, Earbooks AB, Norstedts Forlagsgrupp AB, Piratforlaget Aktiebolag und Storyside AB срещу интернет доставчика Perfect Communication Sweden AB (познат и под марката си ePhone).

Преди няколко месеца блогнах по повод на внесеното от генералната адвокатка Niilo Jaaskinen заключение, прогнозирайки че

Гпоспожа Jaaskinen ще препоръча директива 2002/58 да бъде допълнена със задължението за задържане на трафични данни, които да бъдат предоставяни на носители на права на интелектуална собственост, за да могат същите да бъдат улеснени в защитата на своите права.

но днешното решение на Съда ми показа колко непредвидим може да бъде същият понякога.

Какво реши Съдът?

В диспозитива си върховната инстанция в Люксембург приема, че data retention директивата всъщност няма допирна точка с директива 2004/48 (позаната и като IPRED), както и че преди даден съд да нареди разкриването на лични данни с цел идентификацията на нарушители на авторски права, същият този съд ще трябва да претегли чии интереси по-скоро се нуждаят от закрила: онези на засегнатия носител права или онези на набедения в нарушение интернет потребител.

Във всеки един случай съдът ще трябва да съобрази обстоятелствата на конкретния случай и надлежно да отчете изискванията, произтичащи от принципа на пропорционалност.

Какво означава това?

Според скромната ми преценка, в настоящето си решение Съдът се връща крачка назад и по-скоро претопля беззъбия си и витиеват изказ от Promusicae, отколкото (както тайно се надявах) да продължи с фулминантната си реторика от SABAM.

Така нито една от участващите в позиционната война „интелектуална собственост vs защита на лични данни“ страни не би могла да използва решението, за да си припише победа.

От друга страна не бива да пренебрегваме успешната защита на едно от важните стратегически укрепления: Съдът за първи път много ясно указва, че събраната и запазена по силата на директивата за задържане на трафични данни информация не може да се използва за преследването на нарушения срещу авторското право.

Конкретният цитат от решението гласи така

44      Що се отнася до делото в главното производство, следва да се отбележи, че разглежданото законодателство преследва цел, различна от тази на Директива 2006/24. Всъщност то се отнася до предаването на данни в рамките на гражданско производство с цел да се установи нарушение на правата на интелектуална собственост.

45      Това законодателство следователно не попада в приложното поле ratione materiae на Директива 2006/24.

Вместо извод

В стратегическите битки, но и в играта на табла често се получава така: точно когато очакваш да разгромиш противника са с един дюшеш, той вземе да ти се изплъзне, хвърляйки шеш-беш. 

Веселият Роджър под сериозен обстрел в Северно море

Image: The jolly roger by Jim Mead on Flickr
The jolly roger

Като малък „Островът на съкровищата“ от Робърт Луи Стивънсън ми беше една от любимите книги. От нея (освен много други интересни неща) научих и

кой или какво е

Веселият Роджър: символ, който в днешно време е придобил известност в един малко по-различен контекст – на (непозволеното от правоносителите) споделяне на съдържание.

Безспорно тази символика се подхранва много успешно от популярния BitTorrent сайт

The Pirate Bay

чието лого за капак изобразява старовремски пиратски кораб.

Същият този кораб в последните няколко години обаче бе подложен на сериозен топовен обстрел от флагманските кораби на редица съдилища в държави от Северозападна Европа.

В тази връзка вчера научих за

още 2 морски схватки

от които The Pirate Bay едва ли ще излязат победители.

Общото помежду им е, че са се състояли в района на Северно море и по-точно пред съдебните брегове на Холандия и Англия.

Холандската морска битка е по-стара и датира от 11 януари 2012, докато резултатът от английската бе обявен вчера.

В решението си Областният съд на Хага (Rechtbank s Gravenhage) приема, че

интернет потребителите всъщност нарушават

авторски (и сродни) права, когато използват торент технология, за да си набавят съдържание.

Това според съда се дължи на особеностите на торент технологията, която не само прави възможен download-а на файлове (или възпроизвеждане по правному), но едновременно с това води до upload (поне) на части от вече свалените такива.

Принципно областният съд приема, че download-ът на съдържание (дори от нелегален източник!) е ОК, но не такива са вижданията му по отношение на upload-а. В последния съдът съзира нарушение на изключителното право на авторите (или други правоносители)

да разрешават или забраняват публичното разгласяване на техни произведения по жичен или безжичен път, включително предоставяне на публично разположение на техни произведения по такъв начин, че всеки може да има достъп до тях от място и във време, самостоятелно избрани от него.

Зад този помпозно звучащ състав всъщност се крие онова, което на английски звучи като „making available right“, а на родна реч омайна сладка спокойно са могли да преведат като „право на публично предоставяне“.

Така, приемайки нарушението, Хажкият съд е наложил на интернет доставчиците Ziggo и XS4ALL привременна мярка, изразяваща се в блокирането на достъпа на техните потребители до сайта The Pirate Bay. Като правно основание са послужили член 26d от Закона за авторското право и член 15e от Закона за правата, сродни на авторското право. Тези разпоредби са резултат от транспонирането на чл. 8 от директива 2001/29/ЕС и са насочени срещу посредници, чиито услуги се използват от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродните нему права.

В духа на европейското решение в казуса SABAM v Scarlet, холандският съд се е

опитал да претегли

правата на правоносителите от една страна срещу основните права (най-вече на свободно изразяване и достъп до информация) на интернет потребителите от друга и опитът му звучи така:

За Областния съд е очевидно, че носителите на права понасят щети от свободното предлагане на нелегално съдържание от абонатите на The Pirate Bay. В края на краищата, правоносителите пропускат да реализират доходи от това споделяне. Съдът не се съгласява с твърдението на Ziggo и XS4ALL, че за проблемите в развлекателната индустрия са отговорни и други фактори като генерално лошата икономическа ситуация или това, че правоносителите не участват в достатъчна степен в онлайн разпространението на своето съдържание. Областният съд не е длъжен да установява точния размер на понеснеите от правоносителите щети.

Като отчита факта, че незаконното съдържание споделяно на The Pirate Bay представлява между 90 и 95% от всички 3.5 милиона торенти, Областният съд е на мнение, че претеглянето на интереси трябва да бъде в полза на носителите на права.

Предмет на решението на

английския Висш съд (High Court)

също е The Pirate Bay и достъпът до него, като в основната си част то звучи доста подобно на холандското.

Като основна отлика все пак  се откроява липсата на „оправдание“ за интернет потребителите по отношение на download-а на съдържание. Това обаче се дължи на особеността на британското копирайт право, което не познава типичното за континентална Европа изключение, наречено „право на копие за лично ползване“.

В допълнение английският Висш съд още не е наредил на интернет доставчиците да блокират достъпа на клиентите си до The Pirate Bay, но това се очаква да се случи на следващото заседание.

Може би това е и причината, поради която в английското решение дори мимоходом не се споменава баланса между правоносители и потребители.