Интелектуална собственост

Ембедване на съдържание: каква е ситуацията у нас?

Снимката е моя. Кликни, за да увеличиш.

Преди известно време писах за правните последствия на ембедването на съдържание от перспективата на американския казус Flava Works vs myVidster, като в края на същия пост обещах да споделя на читателите на този блог каква е ситуацията у нас.

За добро или за зло българското правосъдие все още не е успяло да произведе съдебна практика по отношение на така важните за съществуването на интернет действия като линкинг или ембединг и в този смисъл написаното насетне представлява

чиста проба лична преценка

поради което и препоръчвам да се консумира с поне едно зрънце сол.

Отправната точка за тази преценка би трябвало да бъде ясната дефиницята на термина ембедване, каквато за съжаление не можах да намеря. Ако някой разполага с такава, нека бъде така добър да я сподели, като при необходимост обещавам да преработя поста.

Доколкото аз съм запознат, процесът на ембедване е много сходен с онзи на линкването.

Това е важно, защото последното на правен български се нарича “електронна препратка” и легалната му дефиниция се намира в § 1, 9 от Допълнителните разпоредби на Закона за електронната търговия (ЗЕТ). Според същия “електронна препратка” означава

връзка, обозначена в определена интернет страница, която позволява автоматизирано препращане към друга интернет страница, информационен ресурс или обект чрез стандартизирани протоколи.

Тази дефиниция като че ли потвърждава твърдението ми за сходство, тъй като

процесът на ембедване се характеризира

с (1) наличието на ембединг код, който съдържа линк към интернет страница, която за удобство наричам страница-донор, (2) копирането на ембединг кода и (3) поставянето му на друга страница, която за удобство наричам страница-получател.

Резултатът от всичко това е, че чрез страницата-получател интернет потребителите могат да достъпят съдържание, което на практика се намира на страницата-донор.

Още по-опростеният вариант би бил, че страницата-получател функционира като браузър към страницата-донор.

Дотук добре, но нека сега се обърнем към главната тема, а именно към

правните аспекти

които съпътстват ембедването на съдържание.

Големият въпрос, който се задава при ползването на чуждо съдържание (текст, изображения, видео) по пътя на линкинга или ембединга е, дали (и евентуално доколко) това ползване нарушава правата, които съответният носител има върху съдържанието – предмет на ползване.

Под въпросителния знак обикновено застават изключителните права на възпроизвеждане според чл. 18 ал. 2, т. 1 от ЗАПСП и на предоставяне на индивидуален достъп по безжичен път или по кабел (разбирай онлайн) според чл. 18 ал. 2, т. 10 от ЗАПСП.

Актът на възпроизвеждане

разполага със своя легална дефиниция, която се намира в § 2, 3 от Допълнителните разпоредби на ЗАПСП и тя гласи:

“възпроизвеждане на произведение” е прякото или непрякото размножаване в един или повече екземпляри на произведението или на част от него, по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, постоянна или временна, включително запаметяването му под цифрова форма в електронен носител;

От това следва, че за да е налице възпроизвеждане на произведение, то въпросното произведение трябва да е било (1) размножено и (2) размножаването да е приело поне временна форма.

Според скромното ми мнение при ембединг не се стига до размножаване, защото произведението остава, където е било – на страницата-донор. Неговата видимост и достъпност чрез страницата-получател се осъществява не чрез размножаване, а посредством електронна препратка, т. е. чрез линк.

Ако изобщо се достига до някакво обусловено от техническия процес на ембедването временно или инцидентно размножаване, то същото е обхванато от разрешението на чл. 24, ал. 1, т. 1, а) от ЗАПСП, според което

Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

1. (доп. – ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) временното възпроизвеждане на произведения, ако то има преходен или инцидентен характер, няма самостоятелно икономическо значение, съставлява неделима и съществена част от техническия процес и се прави с единствената цел да позволи:

а) предаване в мрежа чрез посредник

Вследствие на всичко това, аз бих заключил, че ембедването на съдържание не води до нарушение на изключителното право на възпроизвеждане, което правоносителят има върху съдържанието.

Актът на предоставяне на индивидуален достъп

(за разлика от събрата си – акта на възпроизвеждане) не разполага с истинска легална дефиниция.

Все пак трябва да отчетем факта, че това ново имуществено право бе въведено в българското законодателство чрез директива 2001/29, в чийто рецитал 25 откриваме следната интересна информация

Следва да бъде ясно, че всички притежатели на права, признати съгласно настоящата директива, имат изключителното право да предоставят на разположение на публиката произведения, закриляни от авторското право или друг закрилян обект, чрез интерактивни предавания при поискване.

Такива интерактивни предавания при поискване се характеризират с факта, че всеки може да има достъп до тях от място и във време, което той избира индивидуално.

Доколкото пишещият тези редове блогър си спомня, директива 2001/29 (както и предшестващите я WCT и WPPT) се появи във вече почти забравеното време на Napster & Co.

Поради това, за да бъде нарушено изключителното право за предоставяне на достъп до дадено произведение, нарушителят най-напред трябва да разполага с (копие от) произведението, което да е ъплоуднал и сетне предоставил за даунлоуд, позволявайки на трети лица да го достъпят

от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях;

Както вече се убедихме обаче случаят на ембедването е различен – макар и визуализирано на страницата-получател, съдържанието все пак бива достъпвано на страницата-донор.

По отношение на последната съществуват две хипотези: тя или бива поддържана от разполагащ със съответното право правоносител, или пък от нарушител. Във всеки един от случаите, ползващият се от техническата възможност на ембединга не нарушава правото на индивидуален достъп.

Такава е и позицията, която някои немски съдилища (окръжен съд Кьолн, апелативен съд Кьолн) изразяват в решенията си и това не е без значение, тъй като Германия в качеството си на страна членка на ЕС също е транспонирала директива 2001/29, но за разлика от нас вече е създала (макар и не върховносъдилищна) юриспруденция.

За финал

ще кажа, че написаното представлява моята най-добросъвестна преценка.

Изрично препоръчвам на всички ембедващи, които не желаят да поставят под съмнение своята добросъвестност, винаги да указват произхода на съдържанието, което използват.

В коментарната секция приемам всякакви критики, предложения и идеи.

Авторското право е заседнало в 90-те и Neelie Kroes призовава за неговата реформа

Image: Neelie Kroes, Vice President of the EU and Commissioner for the Digital Agenda
by Neelie Kroes on Flickr

Neelie Kroes, Vice President of the European Union and Commissioner for the Digital Agenda visits Kenya

Помните ли кога тази крехка възрастна дама в качеството си на заместник-председател на Европейската комисия, отговарящ за Програмата в областта на цифровите технологии, взриви медиите, заявявайки че действащото в момента авторско право не изпълнява целите си?

Вчера Нийли Крус (Neelie Kroes) отново е изнесла важна реч под надслов Copyright and innovation in the Creative Industries (тук можете да я прочетете, а тук да я гледате и чуете), в която обръща внимание защо в променящата се дигитална ера

единствено реформата на авторското право

е в състояние да подпомогне колабиращия творчески сектор.

Първата отправна точка на г-жа Крус е, че директива 2001/29 – последният общоевропейски правен инструмент, отнасящ се до авторскоправната закрила – е технически и морално остаряла.

Тя не само е на повече от 10 години, но в основите й всъщност са залегнали напълно овехтелите от съвременна гледна точка предложения на Европейската Комисия от още по-далечната 1998.

В тази връзка желязната Нийли си служи със следния много интересен пример:

In 1998, Mark Zuckerberg was 14. Today, almost one billion people around the world actively use Facebook, to share photos, videos, and ideas.

In 1998, YouTube didn’t exist. Today, one hour of video is uploaded every second.

In 1998, most people listened to music on the radio, CD or tape. Now digital downloads often overtake conventional sales. New technologies allow downloading or streaming; easily, instantly, wherever you are. Not just to passively listen, but to interact and give feedback, to creators and friends.

Веднъж приковала вниманието на слушателите си към този наистина далечен период, бистрата холандка им припомня една много важна особеност на ерата преди интернет:

Back then, creation and distribution were in the hands of the few. Now they are in the hands of everyone: democratising innovation, empowering people to generate and exchange ideas, supporting and stimulating huge creativity.

„Каква да бъде тогава ролята на политиците?“

задава тя един малко или повече сугестивен въпрос, чийто отговор очевидно е обмислила добре:

We should help artists live from their art. Stimulate creativity and innovation. Improve consumer choice. Promote our cultural heritage. And help the sector drive economic growth.

Сега, това изказване е достатъчно политическо, за да може да има много допустими тълкувания.

Личната интерпретация на пишещия тези редове блогър обаче е, че най-сетне и от високата камбанария на европейската политика на информационните технологии и най-вече на интернет се гледа като на легитимно средство, с чиято помощ творците да потърсят алтернативи на топлата, но смазваща прегръдка на посредниците и по този начин да скъсят разстоянието до потребителите на техните произведения.

Подпомагането на творците ни отвежда до втората отправна точка на Крус и това е

по-добрата хармонизация

на авторскоправната рамка на Европейския Съюз.

Последната мярка е много важна, защото тя до голяма степен ще улесни потребителите да достъпват създаваното от творците съдържание.

С думите на Крус това е изразено така:

Well for one thing, you often find that online licensing restrictions make it impossible to buy music legally. Sometimes, for example, you can’t buy an MP3 across an EU border.

We have already made a proposal on orphan works and recently one on collective rights management, to make multi-territorial licensing easier. The licensing proposal is a good step forward to make it easier to legally access the music you love, especially across borders. I hope legislators are able to agree it quickly. But this tackles only one aspect of the problem.

Проблемите произтичащи от сериозната фрагментация на правните системи на държавите-членки на ЕС е познат отдавна и Крус заявява сериозна политическа воля за решаването му:

How can we expect pan-European companies to succeed, if in practice they have to deal with 27 different sets of rules, even if based on a supposedly common European framework?

How can we expect them to compete against American platforms that can easily market to hundreds of millions?

Изводът, до който достига решителната Нийли е ясен –

реформата е не само необходима, но и неизбежна

защото в противен случай всички участници в дигиталния оборот ще загубят:

Each day we fail to respond, we are missing out.

Consumers miss out on easy, legal access to their favourite products. The creative sector misses out on new markets, new innovations, new opportunities. We all miss out on new ways to share, recognise, and appreciate our cultural heritage. And our economy overall misses out on the chance of new growth.

Очевидно ситуацията освен в супранационалната ни Европа е наболяла и другаде по света.

Предвид глобалния и убиквитетен характер на цифровата среда, на холандската комисарка е ясно, че и останалите важни играчи ще трябва да предприемат промени:

I’m glad to see that change is finally coming for copyright, at many different levels. Internationally, the World Intellectual Property Organisation is looking into a range of new copyright exceptions and limitations.

Nationally, an increasing number of Member States are recognising the need for reforms, and testing new ideas in this field.

В заключение

трябва да се радваме, че темата за необходимата реформа на авторското право е станала предмет на разговори на възможно най-високо равнище.

Рано или късно от тези разговори ще произтекат дела и новата правна уредба ще бъде факт.

Процесът ще бъде дълъг и нелек, ще има лобиране и сблъсъци на интереси.

Именно заради това заинтересованите участници трябва да бъдат нащрек и да действат, когато е необходимо. Успешното изхвърляне на търговското споразумение ACTA на бунището на историята ни показа, че можем, стига да искаме.

В този смисъл не пропускайте възможностите си активно да участвате в извайването на новата авторскоправна рамка.

Защото как точно ще изглежда тя, зависи до голяма степен от вас.

Отново за филтрирането, отново пред СЕС

Image: UPC advert “F.I.T Jetzt gratis einsteigen!”
by Creative Society.

Това, което виждате на картинката е реклама на един от най-големите австрийски кабелни оператори – UPC.

Причината да я сложа тук, както и да напиша този пост е обстоятелството, че

UPC са ответник

по едно оформящо се като ключово ново дело.

Досега то се водеше в Австрия и достигна Върховния Съд (OGH) на алпийската република, който от своя страна с определение отправи преюдициално запитване (заведено под номер C-314/12) до Съда на Европейския Съюз (СЕС).

Ищци по делото

на теория са маргинални филмови продуценти, а истинският двигател всъщност е австрийско юридическо лице с нестопанска цел, носещо претенциозното име Vereien fuer Antipiraterie (VAP) или Сдружение за борба с пиратството на български.

Делото в Австрия е само брънка във веригата от процеси срещу стрийминг портала kino.to, които доведоха до ефективни наказания лишаване от свобода и много високи, буквално екземплярни, глоби.

Зададените на СЕС въпроси

на практика могат да се сведат до

могат ли носителите на (авторски и сродни) права да изискват от доставчиците на интернет свързаност (access providers) да блокират достъпа на своите клиенти до определени уеб сайтове, които предлагат достъп до филмови произведения под формата на стрийминг без разрешението на прежденазованите носители на права?

Разковничето на казуса ще се окаже член 8, алинея 3 от директива 2001/29, който предвижда, че

Държавите-членки гарантират притежателите на права да могат да поискат издаването налагането на съдебна забрана срещу посредници, чиито услуги се използват от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродно на него право.

В тази връзка австрийският OGH желае да изясни

дали някой от аксес провайдърите носи отговорност

и ако да – кой точно: онзи, чрез когото kino.to се свързват със световната мрежа или онзи, с чиято помощ потребителите на kino.to гледат стриймваното на сайта им съдържание.

Част от така зададените въпроси вече намериха своя отговор в сагата SABAM (повече тук и тук), но основната разлика със сегашния казус е, че там ставаше въпрос за хостинг провайдъри, сиреч за съхраняване на съдържание, докато в настоящия случай говорим за чистата интернет свързаност.

Надеждата

на пишещия тези редове блогър се изразява в това, че СЕС за пореден път ще вземе трезво решение, с което да даде повече яснота как да се тълкува една от централните по отношение на авторскоправната закрила евродирективи.

Същевременно, авторът на този материал очаква решението да охлади мераците на правоносителите, както и да подкрепи позицията на доставчиците на интернет ведно с онази на техните потребителите.

Apple vs Samsung или патентната победа на гнилата ябълка

Image: DSC00526 by brankomaster on Flickr
DSC00526

Миналият петък (24.08.2012) ще остане в историята на патентната война, която Apple от известно време водят срещу южнокорейския си конкурент Samsung.

На тази дата 7 калифорнийци и 2 калифорнийки в качеството си на съдебни заседатели към федералния District Court for the Northern District of California приеха, че Samsung са нарушили 3 патента и 4 регистрирани дизайна на Apple и присъдиха на последните вреди в размер от над 1 милиард долара.

От тогава тази новина обикаля медиите по света и бе отразена дори у нас.

За какво точно става дума?

Според съдебните заседатели Samsung са нарушили определени претенции, съдържащи се в 3 патент на Apple (US Patent No. 7,469,381, US Patent No. 7,844,915 и US Patent No. 7,864,163), както и 4 от регистрираните им дизайни (наричани в Щатите с подвеждащото design patents), конкретно D504,889, D593,087, D618,677 и D604,305.

Signed Verdict Form

Решението на журито до голяма степен се припокрива с иска на Apple и достига до заключението, че Samsung нарушават патентите на Apple с едва ли не всичките си продукти (смартфони + таблети).

При дизайните нещата стоят почти идентично. Почти, защото заседателите все пак са убедени, че таблетът Galaxy Tab 10.1 не копира външния вид и форма на ябълковия iPad.

Веднъж приели виновното нарушение от страна на Samsung, съдебните заседатели към District Court for the Northern District of California е трябвало да присъдят вредите.

За по-малко от три дни те достигат до

сумата oт 1,049,343,540 долара

и ако се чудите как, то можете да се поровите из 109-те страници на тези инструкции.

Всуе, преди да инвестирате няколко часа в прегледа им, имайте предвид, че членовете на журито най-паче са подходили по следния начин: Apple търсят вреди в размер на 2,7 милиарда долара – нека им дадем нещо по-малко от половината и го орежем до сума, за която всеки да се пита как ли сме я измислили.

Дори да приемем, че Apple са играли мача си пред своя публика, размерът на присъдените вреди е колосален и според Bloomberg става дума за четвъртата по големина сума, присъждана някога от американски съд в патентен спор.

Както предполагам знаете, засягащият патенти и дизайни спор в САЩ не е единственият, който Apple и Samsung водят.

Неотдавна английският High Court (Chancery Division, Patent Court) биде заниман с много сходно по отношение на ябълковите дизайни дело.

Заключението на председателстващия (и доста авторитетен) съдия Colin Birss QC бе, че нарушение няма и това бе изразено по неповторим начин, който можем да определим само като very british, а именно

They [the products] do not have the same understated and extreme simplicity which is possessed by the Apple design. They are not as cool. The overall impression produced is different.

Ако се интересувате, защо така сходни ситуации се решават по толкова различен начин, ви препоръчвам великолепния синтез на манчестърската баристърка Jane Lambert.

Какви са опциите на Samsung?

Първата и най-логична от правна гледна точка е да обжалват. Някои коментатори са на мнение, че шансовете на южнокорейската компания не стоят никак лошо, защото представителите й ще имат повече време да предоставят доказателства, оборващи новостта в дизайните (както и в някои патенти) на Apple.

Samsung разполагали с такива, но не могли да ги поднесат в предхождащото производство, заради прекалено кратките срокове, които съдия Lucy Koh поставила.

Интересно какво ли щеше да бъде решението на журито, ако то бе запознато с факта, че в основата на така иновативните продукти на Apple всъщност стоят разработки на Sony…

Вместо да обжалват, Samsung биха могли да приемат решението и поне на първо време да преговарят с Apple за лицензирането на проблемните технология и форма.

Защо само на първо време ли?

Ами за да си подсигурят периода, който ще им бъде нужен да заобиколят пречещите им патенти и дизайни по правно издържан начин.

Какви ще бъдат последствията за потребителите?

Това на практика е най-важният въпрос и повечето коментатори са единодушни при отговора му – в случай, че решението остане в сила или дори присъдените вече вреди бъдат утроени (да, в Щатите и това е възможно) – най-потърпевши ще бъдат потребителите.

Защо?

Защото това би отслабило позицията на Samsung в качеството им на един от най-големите производители на умни мобилни устройства и неминуемо би увеличило цените на комуникационната техника като цяло.

Няма никакво съмнение, че последното от своя страна би повлияло отрицателно на конкуренцията на този иначе силно оспорван пазар.

Филиите на Microsoft и Nokia вероятно изглеждат прекалено големи, за да бъдат намазани с ябълково сладко и впоследствие погълнати, като това ми предположение малко или повече се доказва от радостното изчуруликване

на маркетинговия директор на Microsoft.

Вместо извод

Каквото и да се случи от тук нататък ще бъде особено важно за развитието на технологията и нейната защита със средствата на правото на интелектуална собственост.

Извоюваната на този етап от Apple победа не притежава особени маркетингови качества и има всички шансове да се окаже пирова.

Съмненията в технологичната мощ на компанията от Купертино се множат и пишещият тези редове блогър не би се учудил, ако обзелият я отвътре гнилоч скоро престане да реагира дори на патентно-хербицидната терапия.

Ембедване на съдържание: каква е ситуацията в САЩ?

Image: MyVidster logo from myvidster.com

Миналата седмица, на връщане от Spirit of Burgas (където изкарахме страхотно, но за това друг път), в колата се разговорихме за това как стоят нещата около т. нар. ембедване на съдържание, съответно кой носи каква отговорност за това.

Поводът за разговора беше съвсем актуалното решение на американския Апелативен съд за седми район (Court of Appeals for the 7th Circuit) в казуса FlavaWorks vs myVidster.

За какво става дума?

Ответникът myVidster е платформа за видеосподеляне, която обаче (за разлика от YouTube) не хоства споделеното от потребителите си съдържание, а осигурява достъп до него чрез т. нар. ембединг.

В горецитираното решение процесът на въпросния ембединг е описан много добре от съдия Posner, според когото

Patrons of myVidster find videos on the Internet, and if they want to make them available to other patrons of myVidster (who apparently can be anyone — as far as we can discern from the record all content on myVidster is publicly accessible) “bookmark” (note) them on myVidster’s website.

Upon receiving the bookmark myVidster automatically requests the video’s “embed code” from the server that hosts (that is, stores) the video.

In the present context “server” denotes a specialized computer for storing and transmitting bulky online materials, like videos. When you upload a video to the Internet, the video is stored on a server that transmits the video to other Internet users’ computers on request.

The embed code contains the video’s web address plus instructions for how to display the video. Armed with that code, myVidster creates a web page that makes the video appear to be on myVidster’s site.

When you visit the site, that video and other videos appear, each in the form of a “thumbnail,” a miniature picture of a video’s opening screen shot. A click on a thumbnail activates computer code that connects the visitor’s computer to the server; the connection made, the visitor is now watching the video.

He’s watching it through a frame that myVidster has put around it, containing ads (it’s by selling ads for display on its website that myVidster finances its operation). He may think, therefore, that he’s seeing the video on myVidster’s website.

But actually the video is being transmitted directly from the server on which the video is stored to the viewer’s computer.

Горното би могло да се сведе до

  1. Налице са трима актьори: (1) съхраняващите съдържание (видеоклипове) сайтове, които Posner нарича „сървъри“, (2) социалните медии или сайтове за видеосподеляне, и (3) потребителите на последните;
  2. Когато актьор (3) хареса някой клип, съхраняващ се при актьор (1), той му слага отметка (bookmark) на платформата на актьор (2), в следствие на което актьор (2) изтегля ембединг кода на клипа от сайта на актьор (1) и създава тъмбнейл на своя сайт;
  3. Ако друг актьор (3) открие отметката на сайта на актьор (2) и реши да я гледа, той може да кликне върху тъмбнейла, като по този начин използва сайта на актьор (2) като браузър към сайта на актьор (1).

Ищецът Flava Works, който е специализиран доставчик на филми за възрастни, и по-специално на

videos of black men engaged in homosexual acts.

твърди, че myVidster нарушава авторските му права, поради което което ищецът имал спад в продажбите си между 30 и 35% или загуби в размер на повече от 100 000 $.

При правната си преценка, председателстваният от съдия Posner състав достига до извода, че

myVidster не нарушава правата на Flava Works

особено що се отнася до възпроизвеждане и разпространение.

В езика на решението това е изразено така

Like a telephone exchange connecting two telephones, it is providing a connection between the server that hosts the video and the computer of myVidster’s visitor.

както и

myVidster is giving web surfers addresses where they can find entertainment.

А твърдяното от ищеца нарушение на изключителното му право на публично изпълнение, съдът тушира с помощта на един много удачен паралел

By listing plays and giving the name and address of the theaters where they are being performed, the New Yorker is not performing them. It is not “transmitting or communicating” them.

Освен операторите на на платформата за видеосподеляне, съдебният състав

също така оневинява потребителите

й от упреците за нарушаване на права.

Макар и да приема, че чрез гледането си на ембедвано (но иначе принадлежащо на ищеца) съдържание, потребителите на myVidster си спестяват т. нар. access payment, съдът преценява, че няма нарушение на авторски права, защото

as long as the visitor makes no copy of the copyrighted video that he is watching, he is not violating the copyright owner’s exclusive right, conferred by the Copyright Act, “to reproduce the copyrighted work in copies” and “distribute copies . . . of the copyrighted work to the public.” 17 U.S.C. §§ 106(1), (3).

Това заключение отново е последвано от убийствено сравнение, а именно че

(visitor’s) bypassing Flava’s pay wall by viewing the uploaded copy is equivalent to stealing a copyrighted book from a bookstore and reading it. That is a bad thing to do (in either case) but it is not copyright infringement.

Единстевните, които според съда носят някаква отговорност, но пък срещу които в конкретното производство не са отправени никакви искове, са ъплоудерите, които качват съдържание на така наречените „сървъри“.

С този не особено изненадващ финал завършвам настоящия и замислен като I-ва част блогпост.

Знам, че много от читателите на De Libertate Iuris Digitalis живо се интересуват от това

как всъщност стоят нещата у нас

и аз с радост ще откликна на интереса им, като дам своята преценка в един от следващите си постове тук.

Вижте какво можете да направите, за да сте сигурни, че няма да го пропуснете.

Philippe Aigrain и неговите 14 тези за реформа на авторскоправната закрила – първи впечатления

Image: taken from Philippe Aigrains blog owing to a CC BY-SA license.

Докторът по информатика, автор на книги и съосновател на гражданската инициатива La Quadrature Du Net Philippe Aigrain (Филип Егрен) е публикувал едно есе с вид на

манифест

което носи интригуващото заглавие “Елементи за реформата на авторското право и свързаните с него културни политики“.

След като го прегледах по диагонал, добих впечатлението, че Егрен се опитва да събере на едно място основните проблеми от отколешните дебати между правоносители и потребители на съдържание, както и – особено след политическия провал на споразумението ACTA в Европа – да внесе някои по-конструктивни и помирителни нотки в тях.

Мисля, че

основните му тези

могат да се сведат до четирите точки по-долу, а именно

  1. узаконяването на непазарното (некомерсиалното) споделяне на съдържание между физически лица;
  2. реформа в колективното управление на права (любима тема на Комитата);
  3. законовото цементиране на неподправената мрежова неутралност и
  4. въвеждането на т. нар. копирайт 2.0

Текстът си заслужава да бъде прочетен подробно и подобаващо осмислен.

Още на prima vista открих пасажи, с които не съм съвсем съгласен, но тях ще проблематизирам по-нататък.

Видно от текста е също, че дори сред поддръжниците на реформа в тази сфера съществуват разделителни линии, маркирани на моменти със сериозни конфликти.

Гарантирам ви

поредица от няколко поста

по темата, а и определено ще се радвам, ако с ваше участие се получи и конструктивна дискусия!

Некрологът на ACTA още не е отпечатан

Image: European Parliament, Strasbourg, France
By anka @ happyhangaround on Flickr

PE (7)

Миналата седмица търговското споразумение за борба с фалшифицирането ACTA беше подложено на гласуване в 3 от 5-те комисии на Европейския парламент, които са натоварени да се занимаят с него, преди то да бъде внесено в пленарна зала за финалното си  гласуване.

Конкретно става дума за комисиите Промишленост, изследвания и енергетика (ITRE), Правни въпроси (JURI) и Граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE).

Мнозинството във всички 3 комисии гласува против споразумението, а българският европарламентарист Светослав Малинов дори обясни в блога си защо е дал вота си срещу АСТА.

Днес същият сценарий се повтори и в комисията Развитие (DEVE).

Така гражданското общество

вече води с 4:0

на корпоративния интерес.

Само че макар и да имаме една чудесна частична победа, все още е рано да се радваме.

Защо ли?

Ами още не е минало гласуването в най-важната комисия Международна търговия (INTA), което се очаква да се случи на 20 юни 2012. А дори да спечелим и там, то ни остава сравнимото с showdown гласуване в пленарната зала.

Какво можем да направим?

Да припомня, че на 9 Юни 2012 в много европейски градове ще се проведе третият международен ден за протест срещу ACTA.

Софийският протест от 11 февруари беше един от масовите и успешните на континента. Като следствие от него тогавашният министър Трайков обяви, че ще изчака гласуването на Европарламента, спускайки един вид мораториум върху националната ратификация на АСТА.

Защо да не го повторим?

Нека не забравяме, че преди да бъде отпечатан, некрологът на АСТА трябва първо да бъде написан!

За разликите между феърплея и салама

Image: vice.com/bg

Събота вечер темата на bTV Репортерите бе “Индустрията с българския торент“, където главните роли изиграха актьор, режисьор, праводържател(и), представителка на някаква фондация, прокурорка и съдия.

Няма да преразказвам предаването тук, така че ви препоръчвам да го гледате, ако още не сте си направили този труд. Ако ви е допаднала стартираната наскоро от bTV кампания Fairplay, в която Асен Блатечки се разхожда по къщите на хората и им краде салама от хладилниците, то няма да останете разочаровани от замисленото като втора серия в тази поредица шоу.

Предаването е издържано в крайно едностранчивия и небалансиран стил, познат ни от дискусиите около ACTA. От него също така струи типичната за другите реторика.

То се явява нещо като

обвинителен акт

не само срещу операторите на торент сайтове, но и генерално срещу потребителите на интернет.

Защо и срещу тях ли?

Mного просто – защото ги поставя под генералното подозрение и дори ги набеждава, че крадат филми, музика, компютърни програми и дори футболни мачове. Онези пък, които решат да защитят потребителите и в тази връзка си позволят да отправят критики към другите, бързо-бързо биват обявявани за “адвокати на мафията”.

Да, така действат феновете на феърплея. Дали обаче те изобщо разбират значението на тази дума?

Според мен не и съображенията ми за това са следните:

Претендираните от Ст. Минчев загуби биват изчислявани по нереалистичната формула даунлод на филм = директна (!) загуба от (i) един неплатен кинобилет или (ii) незакупено DVD.

Дори тази сметка да се уповава на замисления като абсолютно изключение от общото правило чл. 94 ал. 1 т. 2 от ЗАПСП, където действително се споменават

цени на дребно на правомерно възпроизведени екземпляри

то нещата далеч не свършват дотук, защото

При определяне на обезщетението по ал. 1 се вземат предвид и приходите, получени вследствие на нарушението.

Последното, разбира се, предпоставя – наред с всичко останало – и завеждането на съдебен иск, а това е нещо, от което правоносителите незнайно защо се свенят. Те предпочитат това вместо тях да свърши прокуратурата, която да повдигне обвинение, към което те да се установят като граждански ищци. Същото в предаването се потвърждава от носителя на орден Стара планина” Валентин Михов, който се аргументира с това, че не му се занимава с процеси, които траели години.

Най-късно тук започва да прозира, че истинската цел на тази телевизионна изява е да подсигури достатъчно добра PR смазка при обсъждането на направените наскоро от правоносителските организации предложения за промени в Наказателния Кодекс.

Защото ако те бъдат приети, на прокуратурата или съдилищата ще бъде много по-трудно да определят нарушенията срещу авторски (и сродни) права като маловажни и да препращат пострадалите правоносители към общия ред на ЗАПСП. С други думи, проблемите на Валентин Михов ще се решат.

Това, господа, не е феърплей.

Защото ако целта ви бе наистина да установите и поддържате някаква честна игра, то вие трябваше отдавна да сте реализирали легални платформи за достъп до съдържание. Платформи, които максимално да отговорят на пазарното търсене.

Ако не сте чували от първо лице какво търсят потребителите, нека ви го кажа аз: бърз, лесен, удобен и изгоден достъп до съдържание.

От вашия провал да адресирате потребителското търсене се възползваха операторите на торент сайтовете.
Това учудва ли ви? Защото мен не.

Така че, господа правоносители, ако искате да се тупате в гърдите с феърплей, то недейте да плашите потребителите, а побързайте да запълните съществуващата пазарна празнота.

Всичко останало е само мимикрия и опит да запазите старите и неработещи в ерата на Google бизнес модели с помощта на вече описани от Оруел методи.

Защото тези опити се толкова супер-хипер-мега out, колкото и краденето на салам от чужди хладилници.

P.S. Вижте и статията Ер-малките на Йовко .

Линк към предаването във VBOX7.

Черно Море, футболът и географските означения

Image*
SudjukДнес във Facebook попаднах на материала Новите дрехи на ACTA, едно малко закъсняло писание относно предложените от различни правоносителски организации промени в Наказателния Кодекс.

Генерално съм съгласен с позицията на автора на този критичен текст – самият аз си позволих да изразя своето несъгласие с предложените промени, както и да посоча някои проблеми на заинтересованата общественост.

Все пак към края на своя анализ авторът развива един сценарий, с когото не съм съгласен и заради това ми се ще

да направя някои уточнения

и да внеса малко повече яснота в тази не особено позната материя от кръга на интелектуалната собственост.

За да съм съвсем точен, ще си позволя да цитирам от материала, където авторът пише следното:

Най-голямото безумие в предлаганите промени на НК се намира извън Мрежата. Текстовете на чл. 196 предполагат защита на географски означения и даже затвор при противозаконната им употреба.

На прост език това означава, че някой предприемчив сънародник може да регистрира географското означение “Черно море” и всички от едноименния футболен отбор през производителите на какво ли не, та до картографските фирми ще трябва да се съобразяват с него.

Слава Богу, така

описаният сценарий е напълно нереален

и в последващите редове ще ви обясня защо.

Според легалната си дефиниция (чл. 51 от Закона за марките и географските означения и чл. 2 на директно приложимия у нас Регламент 510/2006) географското означение е обобщаващо понятие, което

  1. включва 2 отделни обекта – наименованието за произход и географското указание и
  2. служи за означаване на стока, която произхожда от страна, район или определена местност в тази страна, чиито качества или свойства се дължат предимно или изключително на определена географска среда или могат да се отдадат на определен географски произход.

От дефиницията е видно, че географските означения – за разлика от марките – не са монопол на едно лице. Важните елементи са (i) стоката и (ii) нейният произход.

Така погледнато, може ли собственикът или който там е отговорният представител на футболния отбор Черно Море да попречи на трета страна да се ползва от географското означение “Черно Море”?

Според скромното ми мнение това би било възможно само ако

  • приемем, че понятието стока се разпростира и върху футболни отбори;
  • футболният отбор Черно Море дължи своите качества или свойства на своя произход от района “Черно Море”, както и
  • стоките на третата страна не произхождат от географския район “Черно Море”, или пък нямат качества или свойства, които да са типични само за въпросния район.

Сега, ако трябва да сме съвсем сериозни, нито футболните отбори са стоки, нито географските означения са замислени за тях, а варианта с картографските фирми го оставям без какъвто и да е коментар.

За какво служат географските означения тогава?

Ами много просто –  за да превърнат географския елемент при избора на производство или прилагането на рецепта в монопол.

Именно заради това съм сложил и снимка на сдобилия се наскоро с широка известност у нас “Горнооряховски суджук”. Предполагам знаете, че така могат да наричат суджука си само производители от географския район Горна Оряховица, които също така спазват някаква местна рецепта, която се била наложила там от памтивека.

На финиша

нека все пак дам шанс на възможността, авторът на критикувания от мен материал да е подбрал подвеждащия си пример съвсем нарочно, за каузата и само и само да илюстрира проблемността на предложените наказателни промени.

Но и така да е, мога само да кажа: мил ми е Платон, но истината ми е по-мила.

* Sudjuk from Gorna Orjahovica, Bulgaria by Biso via Wikimedia Commons.

Новите везни, които правоносителите пробутват на Темида, са криви

Image: Unbalanced scales by Mareklug
via Wikimedia Commons

Unbalanced scales lighter one blueОт вчера в мрежата курзират пресните Предложения за промени в проекта на нов Наказателен кодекс по отношение престъпленията против интелектуалната собственост, внесени в парламента от за сега неназована организация-защитничка на правоносителски интереси.

Първи по темата се изказа Пейо, а днес отново с много адекватна позиция реагира и проф. Нели Огнянова.

Силно препоръчвам да прочетете техните писания, тъй като рисуват една много ясна картина на съдържащите се в предложенията слабости. В допълнение препоръчвам и записа на Григор Гачев, в който той споделя някои интересни мисли.

Съвсем кратичко ще си позволя да додам и моите 2 стотинки в очаквания да набере скорост диспут.

С оглед на бускуващото приемане на ACTA и генералната несигурсност на нейното бъдеще, правоносителите изглежда

задействат своя План Б

използвайки анонсирания от управляващата партия ъпдейт на Наказателния Кодекс.

Направените предложения впечатляват с идеи като въвеждане на минимални наказания от по 3 години лишаване на свобода или загърбването на един от основните за българското наказателно право принципи, според когото отговорността за престъпни деяния е лична и тя може да бъде понесена само от физически, но не и от юридически лица.

Целта на минималните наказания очевидно е да вържат ръцете на съда така щото той да не може да прилага привилегията за маловажност, докато лелеяната отговорност за юридическите лица е своего рода фронтална атака срещу доставчиците на интернет.

В заключение

с прискърбие установявам, че българските правоносители не само не желаят да дораснат до идеята за диалог със своите потребители, но и всячески опитват да доизгребат делящата ги от последните пропаст.

Апелът ми

към законотворците е да не се връзват на отправените на вниманието им предложения, защото опакованите в тях нови везни за Темида са криви.