Основни човешки права

Защо конституционният съд на Австрия нареди повтаряне на президентските избори?

Image by Deutsche Wirtschaftsnachrichten
vfgh

Пред съд и в открито море сме винаги в божиите ръце и никога не се знае какво ни очаква. Особено пък пред Конституционния съд. Е, не задължително пред нашия, но не той е темата на този блогпост.

Става дума за Австрия и вчерашното решение, с което блюстителят на тамошния върховен закон обяви втория тур на президентските избори за незаконен и нареди провеждането му отново.

Как се стигна дотук?

Както у нас, така и в Австрия, Конституционният съд не действа по свой почин, а трябва да бъде сезиран. На 7 юни Хайнц-Кристиан Щрахе (Heinz-Christian Strache), лидер на т. нар. Партия на свободата, внася конституционна жалба с твърдението, че в 94 от 117 изборни района се е стигнало до “фатални нередности“ при отчитането и преброяването на гласовете по пощата, които могат да се сведат до

1) Подранило предварително сортиране на изборните карти – преди 9 ч. сутринта в деня, следващ изборния ден

2) Отваряне на изборните карти – извън присъствието на председателя на изборната комисия или извън присъствието на отделни нейни членове

3) Отваряне на пликовете с бюлетините – извън присътвието на отделни членове на изборната комисия

4) Подаване на информация до районните избирателни комисии – с (минимални) грешки

Недоволната от изборния резултат партия подплатява горното с приложени като доказателства анкетни карти, попълнени от излъчени от нея членове на избирателни комисии.

Важно е уточнението, че в жалбата си Партията на свободата не твърди, че документираните от членовете й нередности са довели до действителни манипулации.

Какво направи Конституционният съд на Австрия?

Съдът призовава 90-има свидетели от 20-те избирателни района с най-висок брой твърдени нарушения.

briefwahl2

В 16 от тези райони преднина в резултата има Александер ван дер Белен, а в 4 – кандидатът на Партията на свободата Норберт Хофер. Общата преднина за ван дер Белен е малко над 15 хиляди гласа, които се явяват почти половината от гласовете, с които той печели втория тур – 30 863.

Свидетелите са изслушвани повече от седмица и показанията им потвърждават, че в 14 от въпросните 20 района се е стигнало до твърдените от Партия на свободата процесуални нередности.

На това основание австрийският КС постановява решението си.

Какви са мотивите на съда?

Наред с обявяването на решението (и заради надделяващия обществен интерес) президентът на австрийския конституционен съд Герхарт Холцингер (Gerhart Holzigner) изчита и мотивите към него.

Съдът поддържа особеното значение на органите на изборната администрация, които съобразно чл. 26а от австрийската конституция, са конципирани като колективни органи. Съставният им характер от представители, излъчени от различни политичски партии, трябва да гарантира взаимния контрол и по-високата степен на легитимация на крайния резултат. В този смисъл е незаконосъобразно предприемането на действия по сортиране, отваряне и преброяване на изборните карти или пликовете с бюлетини, когато изборната комисия е в непълен състав.

Подобно е отношението и към отварянето и преброяване на бюлетини (независимо дали в пълен или непълен състав на комисията) преди да настъпи денят, следващ деня на избора. Съдът отказва да кредитира положително установената у някои комисии “хиперактивност“ в желанието им да докладват своите резултати “колкото се може по-бързо“.

Конституционният съд потвърждава установената си в годините практика, че доказването на нарушение на изборни процедури само по себе си не е достатъчно за касирането на даден избор. Това е така, защото нарушението трябва и да е повлияло над изборния резултат, като австрийският КС приема, че това условие е изпълнено не само при реално настъпила промяна в изборния резултат, а дори само при създадена потенциална опасност от настъпването на такава.

Независимо, че нито Партията на свободата е твърдяла наличието на действителни манипулации върху изборния резултат, нито проведеното от съда следствие е установило такива, конституционните съдии приемат, че дори формални и безрезултатни по своя характер нарушения на изборните органи са в състояние да създадат такава потенциана опасност и са достатъчни за обявяването на избора за незаконен. Това съдиите аргументират с огромното значение на безупречното прилагане на всички изборни разпоредби – те са тук не само да изключат възможностите за манипулация и злоупотреба, но и да гарантират, че изборният резултат ще бъде приет еднакво от всички участници в него и поставянето му под съмнение няма да подкопае демократичните устои на държавността.

И тук идва финалният и вероятно най-сериозен аргумент на съда – съгласно чл 60, ал. 2 от австрийската конституция за президент се счита избран, който е получил повече от половината от всички действителни гласове. Както се вижда във втората картинка по-горе, ван дер Белен побеждава Хофер във втория тур с преднина от едва 30 863 гласа. Тъй като общият брой подадени гласове в 14-те района с установени нередности е 77 926 и теоретично всички те са могли да се паднат само на единия от двамата кандидати, съответно надвишават повече от двойно разликата, с която е излъчен победителят, то съдът приема, че с оглед несъмнената легитимация на държавния глава, вторият тур от изборите трябва да бъде повторен.

Какво следва оттук нататък?

Правителството и парламентът на Австрия ще трябва да насрочат ново провеждане на втория тур за президентски избори между същите двама кандидати. По всяка вероятност това ще се случи през септември, т. е. след летните отпуски. Дотогава функциите на президент ще се изпълняват съвместно от тримата председатели на парламента, един от които (по ирония на съдбата) е загубилият избора Норберт Хофер.

Гласуването по пощата поставено ли е под въпрос?

Не и решението е повече от ясно – в това производство не са установени факти и обстоятелства, от които да се заключи, че гласуването по пощата нарушава общото, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване.

Какво е значението на това решение за едно демократично общество?

Лично за мен – огромно. И това е така, защото демокрацията разчита както на добре разписани закони, така и на безотказното им прилагане. Защото съмнението от накланяне на везните в полза на единия или другия кандидат е в състояние да убие най-ценния капитал на демокрацията – желанието на гражданите да участват.

Горното е в пъти по-важно за фасадни демокрации като българската, непрекъснато съпътствани от скандали във всичките си сфери на управление – законодателна, грижеща се за зле изготвена нормативна база, изпълнителна, прилагаща я в полза на силните на деня и съдебна, отдавна ослепяла за всички нередности у първите две, но още повече за онези в собствения си двор.

Признавам, че не харесвам решението в неговия резултат, защото по-симпатичният ми ван дер Белен може и да не спечели новия втори изборен тур.

Съзнавам също, че така постановеният акт на австрийския КС ще се интерпретира като нансящ огромна имиджова вреда на всички форми на дистанционно гласуване и най-вероятно ще служи дори като “аргумент“ срещу въвеждането на електронното такова.

От гледна точка на своята аргументираност и целепоставяне, а именно ликвидиране на всяко съмнение относно избрния процес и по този начин мотивиране на гражеданите да участват в него, това решение обаче още много дълго ще търси своя български аналог.

Как работи гласуването “по пощата” в Австрия?

Images: Screenshots from the ORF tvthek
Screen Shot 2016-05-24 at 07.03.09

Изборът на Александер Ван дер Белен за президент на Австрия ни показа една интересна възможност за дистанционно гласуване, а именно т. нар. “гласуване по пощата”. Такова освен в алпийската република има още в Германия, Швейцария, Франция, Мексико, САЩ, Великобритания, Испания и Филипините.

Най-интересното във всички тези начини на гласуване винаги е конкретната процедура и тъкмо нея искам да разясня тук по отношение на очевидно работещия австрийски модел.

В основата на тамошната система стои т. нар. “изборна карта” (Wahlkarte), чието издаване всеки избирател може да заяви в периода от насрочването на изборите до 2 дни преди изборния ден (при устно заявяване).

Заявяването може да бъде

  1. писмено (присъствено или дистанционно), като при дистанционно подаване заявителят доказва идентичността си с копие от валиден документ за самоличност;
  2. онлайн чрез електронен подпис или
  3. устно – присъствено и с показване на валиден документ за самоличност.

Изборната карта се издава от общинската администрация по постоянния адрес на избирателя и може да бъде получена

  1. по пощата с обратна разписка до нейния адресат (без да може да бъде получена от други), когато е заявена дистанционно или присъствено;
  2. по пощата с обикновена пратка, когато е заявена онлайн.

Изборната карта (виж снимката най-горе) де факто и най-вече де юре е декларация, съдържащата личните данни на избирателя, и с която той заявява, че ще гласува извън избирателната си секция, за което се подписва собственоръчно.

Тя му се изпраща най-рано 3 седмици преди изборния ден (след като са отпечатани бюлетините) заедно с една бюлетина и два плика, като в избирателния списък се прави отметка, че въпросният гласоподавател ще гласува дистанционно. В първия и по-малък плик избирателят поставя бюлетината, а него и изборната карта поставя във втория (по-голям) плик, който изпраща до компетентната районна избирателна комисия.

Screen Shot 2016-05-24 at 07.19.05

Тази пратка трябва да постъпи в районната избирателна комисия най-късно до 17 ч. на изборния ден. Това условие е важно, защото прави невъзможно “тактическото” гласуване след затваряне на изборните секции и обявяване на първите резултати от вота.

Членовете на избирателната комисия пристъпват към преброяването на постъпилите по пощата изборни карти в деня след изборния ден като

  1. отварят първо големия плик и съобразно личните данни на избирателя отмятат в списъка, че същият е гласувал по пощата;
  2. събират малките пликове, съдържащи бюлетините и ги размесват;
  3. отварят малките пликове и броят бюлетините.

Screen Shot 2016-05-24 at 07.10.57

Този подход е наложителен с оглед запазване тайната на вота. По подобен начин работи и електронното гласуване в Естония, където идентичността на избирателя се отделя от информацията за кого е гласувал и се обработва в различни стъпки със същата цел – запазване тайната на вота.

Гласуването по пощата е възможно за всички австрийци, независимо дали живеещите в чужбина или на територията на държавата. То е безплатно за избирателите, защото всички разноски по заявяване, издаване и изпращане на изборните карти са за сметка на федералния бюджет на Австрия.

Това е. Пишете ми мейл, на лични във Фейсбук, Туитър или ми оставете коментар тук, ако има нещо неясно или нужда от допълнителни разяснение.

Линк към австрийския закон за избор на президент.

Защо сатирата (ще) победи султана

boehmi_neu_scaled

“Меркел разреши съдебно преследване на журналист”, “Край на свободното слово в Германия”, “Германия падна в капана на Ердоган”, “Меркел сви опашка пред султана” и прочее заглавия никнеха вчера като отровни гъби след дъжд, обилно окислен от глупости и недомислия.

Дали заради турската връзка, заради Ердоган или обостреното в последно време отношение към свободата на изразяване, но темата видимо развълнува обществото. Именно поради това същото има право да получи както повече информация, така и някои спестени в мейнстрийм отразяването тълкувания.

Всъщност, за какво става дума?

Всичко започна с излъченото на 17 март тази година в сатиричното предаване Extra3 клипче “Erdowie, Erdowo, Erdogan”, представляващо “кавър” на мега-известното в Германия парче “Irgendwie, Irgendwo, Irgendwann” в изпълнение на Nena – една от германските музикални икони на 80-те.

След това научихме, че клипчето така ядосало турския президент Ердоган, че германският посланик в Анкара бил привикан на разговор, като последното получи силно отрицателна оценка в цивилизования свят и отприщи лавина от дискусии за свободата на изразяване и за сатирата като част от нея.

Вследствие на горното, около 2 седмици по-късно – на 31 март германският телевизионен водещ Jan Boehmermann (Ян Бьомерман) произнася стихотворението “Schmaehkritik” (осмиваща критика)

в ефира на предаването си по ZDF.

Интересното в случая е, че преди да започне с рецитала си, Бьомерман много внимателно разяснява на зрителите що е то свобода на изразяване, и че клипчето “Erdowie, Erdowo, Erdogan” представлява тъкмо това. “Онова, което ще видите след малко, обаче”, казва водещият, “е нещо различно, а именно осмиваща критика, която в Германия е разновидност на обидата и може да ангажира наказателноправната отговорност на своя автор”.

“Всичко това”, казва Бьомерман, “е важно, за да дадем на г-н Ердоган практически пример как да разграничава едното от другото”

Изстрелът попада право в целта и предизвиква очевидно желания резултат – Ердоган is not amused, поради което турската държава решава да се възползва от особения състав на чл. 103, ал. 1 от  Наказателния кодекс на Федералната република, който гласи

Който обиди чужд държавен глава, или който, във връзка със заеманата от него позиция, обиди член на чуждо правителство, намиращ се в качеството си на длъжностно лице на територията на страната, или акредитиран ръководител на чужда дипломатическа мисия, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба, а в случай на набедяване – с лишаване от свобода от три месеца до пет години. (Преводът мой)

Предпоставките за горното са уредени в чл. 104а от германския НК, който гласи

Престъпленията по този раздел се преследват само ако Федерална република Германия поддържа дипломатически отношения с другата страна, реципрочността помежду им е гарантирана и е била гарантирана по време на извършване на престъплението, чуждестранното правителство е поискало възбуждане на наказателно преследване и федералното правителство се е съгласило на това.

Той се явява причината кабинетът на Меркел да включи турското искане в дневния си ред и да го разисква дълго и изнурително. Резултатът е познат – германското правителство възлага на прокуратурата да започне следствени действия срещу Бьомерман.

Огъна ли се Меркел пред Ердоган?

Не. За нея решението на правителството няма алтернатива по една много проста и силно неразбираема по нашите географски ширини причина – доверието в съдебната система на Германия.

За пишещия тези редове блогър Меркел изнесе открит урок по лидерство, а изявлението й е политически и правен шедьовър. Защото пусна Ердоган по хлъзгавата за него писта на върховенството на закона, давайки си сметка, че турският президент няма да се справи със слалома между натясно поставените вратички с надписи “свобода на словото и медиите”, “разделение на властите”, “независимост на съдебната система” и “презумпция за невиновност” – все достижения, които, както Меркел съвсем правилно изтъква, не намират нужното приложение у “нашия партньор и съюзник Турция”. 

А Бьомерман? Той не само е адски далеч от затвора, но и го очаква бляскаво бъдеще заради основния му принос в премахването на малоумния чл. 103 от германския Наказателен кодекс, което Меркел също така обяви.

Бламираният ще бъде Ердоган, превърнал се в главния герой в историята за сатирата, която победи султана.

ЕСПЧ: шегата със сексуалната ориентация на публична личност не нарушава правото на репутация по чл. 8 от Конвенцията

Снимка
er5g1qerg-1

В решението си по делото Goucha Sousa срещу Португалия Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) разглежда въпроса доколко “шега“ с официално обявената сексуална ориентация на публична фигура нарушава правото й на добро име и репутация. От правна гледна точка конфликтът е между правото на свободно изразяване по чл. 10 от Конвенцията и правото на личен живот (включващо правото на репутация) съгласно чл. 8 от същата.

За какво става дума?

Жалбоподателят Manuel Luis Sousa Goucha е един от най-известните телевизионни водещи в Португалия. Работи в медиите над 40 години. През 2008 публично обявява своята хомосексуалност. През 2009 по време на телевизионен куиз в ефира на португалската обществена телевизия RTP на участниците в предаването бил зададен въпросът: “Коя е най-добрата португалска телевизионна водеща?”

Възможните отговори включвали имената на три дами и това на жалбоподателя, като продуцентите на предаването заложили последното като “правилно”.

Manuel Luis Sousa Goucha подава тъжба за клевета и обида срещу RTP, продуцентската компания, телевизионния водещ и програмните директори. Твърди, че предаването навредило на репутацията му, тъй като смесило биологичния му пол със сексуалната му ориентация.

През 2011 първоинстанционният съд отхвърля тъжбата на Sousa Goucha като несъставомерна, а през 2012 това прави и апелативният съд в Лисабон като последна инстанция. Мотив: телевизионният куиз по своя характер е сатирично шоу и въпросът (а най- вече отгворът му) не целял да обиди известния водещ, нито да го наклевети, още повече, че последният изграждал и подхранвал публичния си образ с безспорно фемининното си сценично поведение.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът потвърждава установената си практика, че сатирата е специфична форма на артистично изразяване, която има за цел да провокира и настройва. Съответно, всяка намеса в правото на артистично изразяване трябва да бъде разглеждана с особено внимание.

Съдът приема, че португалските съдилища правилно

– са взели предвид липсата на умисъл у действията на ответника да увреди репутацията на жалбоподателя, съответно правилно

– са се водили не от субективното възприятие на жалбоподателя, а от преценката на “разумния зрител“ на предавания като процесното, т. е. как един такъв зрител би възприел инкриминираната “шега“ и правилно

– са установили необходимостта от това правото на свободно изразяване на ответника да надделее над правото на жалбоподателя да защита репутацията си.

Сума сумарум, Съдът заключава, че португалските съдилища са направили добър баланс между свободата на артистично изразяване съобразно член 10 от Конвенцията и правото на репутация на жалбоподателя съобразно член 8 от същата, което в този казус не е нарушено.

ЕСПЧ също така отхвърля твърдяното от Goucha Sousa нарушение на чл. 14 (забрана на дискриминацията) от Конвенцията, приемайки че няма индикации португалските съдилища да биха постановили различно решение, ако жалбоподателят бе хетеросексуален.

Не, работодателят няма право да следи личните ви чатове

Image: Keys on Keyboard by Intel Free Press on Flickr under CC BY-SA 2.0
8229504229_47a07ff41f_z

Точно така. Няма право, освен при наличието на много специфични предпоставки. И многоцитираното в последните 2 дни решение на ЕСПЧ по делото Barbulescu срещу Румъния не променя нищо съществено в тази насока.

Какви са фактите?

Между 2004-2007 жалбоподателят Богдан Бърбулеску (Bogdan Barbulescu) работи в технологична компания като инженер, отговарящ за продажбите. В рамките на служебните му задължения попадало ползването на служебен Yahoo Messenger акаунт (някой помни ли още какво беше това?), с който да общува с клиенти – най-вече да отговаря на техни въпроси, свързани със закупени продукти на компанията. Съгласно вътрешните правила на същата ползването на служебен ресурс за лични нужди е било забранено.

На 13 юли 2007 работодателят на Бърбулеску го упреква в нарушаване на въпросните вътрешни правила, което Бърбулеску отрича. Вследствие на това работодателят му предявява разпечатка от 45 страници, която свидетелства за множество лични разговори (чатове) на Бърбулеску със своята годеница и своя брат. Малко по-късно младият инженер е дисциплинарно уволнен.

Бърбулеску смята, че правата му са нарушени и се обръща към съда.

Какво решават румънските съдилища?

Както районният съд в Букурещ, така и апелативният съд в румънската столица приемат, че работодателят е действал правомерно 1) да забрани ползването на фирмен ресурс за лични нужди и 2) да подлага служителите си на наблюдение, с което макар и нарушавайки правото им на лична кореспонденция, 3) да си подсигури единственото ефективно средство за налагане спазването на вътрешните правила.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът решава делото на база установената си практика относно т. нар. „оправдано очакване за лична неприкосновеност“ (reasonable expectation of privacy) и в тази връзка изследва въпроса дали жалбоподателят е можел да има такова очакване при използването на служебния акаунт за Yahoo Messenger и с оглед наложената от работодателя забрана за ползване на служебен ресурс за лични нужди. В този смисъл Съдът разграничава между казуса на Бърбулеску и други случаи, в които ползването на служебен ресурс от служителите е било или позволено, или поне търпяно от страна на работодателя.

Съдът отчита като спорно и неизяснено по делото обстоятелство дали Бърбулеску е бил надлежно уведомен, че забраната за ползване е била скрепена с предупреждение, че служебната комуникация на служителя може и ще бъде следена от работодателя. Последният твърди, че е предоставил такова, но не прилага копие, а Бърбулеску отрича както да е получавал, така и да е подписвал нещо и прилага копие без никакви подписи.

Независимо от това, ЕСПЧ приема, че Бърбулеску не имал оправдано очаквано за лична неприкосновеност, ползвайки служебния (създаден само за комуникация с клиенти) Yahoo Messenger акаунт, както и че работодателят е имал право да следи и достъпва информацията в този акаунт, защото е разчитал, че там ще се натъкне само на службена, но не и на лична такава.

На базата на всичко това Съдът приема действията на работодателя за правомерни и отхвърля твърдяното от Бърбулеску нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Има ли още нещо?

Да, и това е особеното мнение на съдя Жозе Пинто де Албукерке (Jose Pinto de Albuquerque).

В него португалският представител изтъква частичното си несъгласие с останалите членове на съда със следните аргументи

  • качеството на правото на достъп до интернет като основно човешко право
  • качеството на споделяната от Бърбулеску лична информация (сексуален живот) като особено сензитивна
  • липса на специална забрана за ползването на интернет във вътрешните правила на този работодател
  • обстоятелството, че в съвремието ни все по-трудно работното време може да се раздели от свободното

Вместо извод

Нормално е работодателите да искат да установят и прилагат определени норми на поведение. Тези норми и съответните последици от прилагането им, обаче, трябва да бъдат ясно, недвусмислено и доказуемо съобщавани на служителите, особено когато представляват сериозно навлизане в личния живот на последните.

За служителите е важно да познават вътрешните правила и да ги спазват. Ако ползването на дадено крайно устройство или комуникационно средство – чат, мейл или фирмен акаунт в социална мрежа е предварително обявено като служебно, то служителят най-добре да се въздържа от ползването му за лични нужди.

Обратното също е вярно – липсата на вътрешнофирмени правила или забрани, съответно отсъствието на категорична уговорка за ползването на предоставени от работодателя крайни устройства или комуникационни средства го лишава от всякакво правно основание да следи протичащата там лична кореспонденция на служителите.

ЕСПЧ: журналистите са длъжни да се оттеглят от демонстрация, ако полицията им нареди

This is how protecting democracy looks like. #ДАНСwithme

Вие сте фоторепортер, отишъл да отразява демонстрация. От мирна тя се превръща в открит бунт и полицията предприема действия по усмиряване и разпръсване на демонстрантите. Стигат и до вас. Получавате полицейско нареждане да се отдалечите. Не сте съгласен, защото сте журналист и отразявате. Показвате си журналистическата карта. Полицаите не само не се впечатляват, но и ви задържат за цели 18 часа. Прокуратурата също не показва разбиране и ви повдига обвинение за неспазване на полицейско разпореждане. Срещу вас се води наказателно производство, в което не ви наказват, но само защото съдът намира, че поведението ви не е било виновно.

Всичко това се е случило през 2006 г. на финландския журналист Маркус Пентикайнен (Markus Pentikainen) по време на демонстрация срещу провеждането на форума Азия-Европа в Хелзинки.

Недоволен от резултата и смятащ, че правото му на свободно изразяване съгласно чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е нарушено, Пентикайнен се обръща към Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Изненадата е пълна, когато в решението си по делото PENTIKAINEN v. FINLAND, Голямата камара на ЕСПЧ приема, че няма нарушение. Това според съда е така, защото санкциите срещу журналиста вследствие неспазването на полицейското разпореждане са били “необходими в едно демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.

Съдът установява, че в този ден полицията задържа 87 души и приема, че

обстоятелството, че жалбоподателят е бил журналист не му дава право на различно или преференциално отношение в сравнение с другите хора, присъствали на демонстрацията

Все пак съдът си дава сметка, че упражняването на специфичната им дейност излага журналистите на “конфликт на интереси” между задължението им да отразяват събития от обществен интерес и да се подчиняват на правоприлагащите органи:

На фона на този конфликт на интереси трябва да се подчертае, че понятието за отговорна журналистика изисква всеки път, когато един журналист – както и неговият работодател – да избира с кое от двете си задължения да се съобрази, и ако той или тя избере да отразява за сметка на задължението си да спазва разпоредбите на наказателното право, то като журналист трябва да е наясно, че той или тя поема риска да бъде предмет на правни санкции, включително на такива от наказателноправен характер, заради това, че не се подчинява на законните разпореждания на полицията.

На практика това решение развързва ръцете на органите на реда и им разрешава “по-твърд” подход срещу представителите на четвъртата власт.

Съдът, предугаждайки тази критика, се опитва да убеди обществеността в своя “диференциран подход”, изтъквайки че:

настоящото дело не се отнася до забраната за публикации (или публичното оповестяване на определена информация) или каквито и да било санкции, наложени по отношение на публикуването. В настоящия казус става дума за предприети мерки срещу журналист, който не се е съобразил с полицейски разпореждания, докато е правил снимки, за да отрази демонстрация, прераснала от мирна в насилствена.

Възможнo ли е неприятностите на Маркус Пентикайнен да застигнат и журналист в България?

Не и в частта на наказателното производство.

Това е така, защото за неизпълнението на полицейско разпореждане у нас се носи “само” административномаказателна отговорност по чл. 257 от ЗМВР, който предвижда глоба от 100 до 500 лева.

Дори на този фон за българските журналисти ще е добре да се запознаят с това поредно “странно” решение на съда в Страсбург, тъй като работата им все по-често ще ги кара да избират между това да напуснат мястото на събитието или да останат и отразяват от него в името на обществения интерес.

Противоконституционно ли е електронното гласуване у нас?

Image by cased.de
vote

С онзиденшното си телевизионно обръщение президентът на Републиката Росен Плевнелиев предложи провеждането на национален референдум, на който притежателите на български лични документи да кажат тежката си дукма по следните 3 въпроса, конкретно:

– подкрепят ли въвеждането на мажоритарен избор за част от депутатите в НС;

– подкрепят ли въвеждането на задължително гласуване, както и

– подкрепят ли дистанционното гласуване по електронен път.

Онези, които следят политическия оборот със сигурност отчетоха, че президентското предложение буквално взриви лагера на управляващите партии, чиито изявени представители не закъсняха с представянето на опорни точки, които вкупом трябваше да оборят Плевнелиевата теза.

Поне на пръв поглед юридически най-подплатено изглеждаше мнението на кюстендилската народна представителка Мая Манолова, която

изключително скоропостижно заблуди

медийните потребители, че в своето решение No 4 от 2011 г. Конституционният съд бил признал електронното гласуване за противоконституционно.

Това твърдение, разбира се, е напълно несъстоятелно и желанието ми да ви споделя защо мисля така, ме мотивира да блогна няколко изречения по въпроса.

За какво става дума?

Конституционният съд е сезиран от петдесет и трима народни представители от 41-вото Народно събрание на основание чл. 150, ал. 1 от Конституцията, които искат установяване противоконституционност на голям брой разпоредби от Изборния кодекс (ИК), както и несъответствието им с общопризнатите норми на международното право и с международни договори, по които Република България е страна.

Една от атакуваните норми е § 11 от Преходните и заключителни разпоредби, в който е предвидена възможността за електронно гласуване.

Какво предвижда § 11 от ИК?

Идеята на този параграф е при изборите за президент и вицепрезидент на републиката през 2011 г. да се проведе експериментално гласуване по електронен път чрез интернет, като на Централната избирателна комисия (ЦИК) е възложено да определи пет избирателни секции, образувани в страната, съответно пет избирателни секции, образувани извън страната, в които да се гласува електронно при следната процедура:

– Не по-късно от 5 дни от датата на насрочване на изборите ЦИК открива интернет страница, чрез която да се гласува;

– На въпросната страница могат да гласуват само онези, които предварително (12 дни преди изборите) са се регистрирали пред ЦИК и са получили от нея специална парола за достъп;

– Гласуването по интернет е замислено като предварително: започва не по-късно от 5 дни преди изборния ден и приключва 48 часа преди изборния ден, а след изтичането на този срок ЦИК е длъжна да спре достъпа до страницата;

– Гласоподавателят се идентифицира по начин, който позволява уникално разпознаване на лицето (=електронен подпис) и след това на екрана се появява електронна бюлетина, на която избирателят отбелязва еднозначно своя вот за избраната от него кандидатска листа;

– Интересното е, че избирателят може да промени своя вот чрез повторно гласуване, ако не е изтекъл по-горе споменатия срок (48 часа до изборния ден), като в този случай проведеното първо гласуване се анулира автоматично;

– Подадените по електронен път гласове се съхраняват в електронна избирателна урна и не позволяват разкриване на самоличността на избирателя;

– Гласувалите електронно все пак имат опцията да се разходят до избирателната си секция и да гласуват още веднъж, като за да се избегнат злоупотреби в Секционната избирателна комисия са длъжни да проверяват всеки избирател дали вече не е гласувал по интернет. В случай че избирателят е гласувал по електронен път, електронното му гласоподаване се анулира и той се допуска до гласуване в секцията;

– Някак странно изглежда загрижеността за опазването тайната на вота на подадените в електронната избирателна урна електронни гласове – установи ли се нейно нарушение, то за недействителни се обявяват всички гласове във въпросната урна;

Какво решава КС?

Накратко, правната светая светих на Републиката приема, че

– определянето на електронното гласуване чрез интернет като експериментално е юридически непрецизно, защото експеримент няма, а има възможност (не задължение) за гласуване чрез интернет в ограничен брой секции, определени от ЦИК;

– има проблем с тайната на вота – съдиите се опасяват за рискове при преноса и съхраняването на информацията по електронен път, както и поради липсата на гаранции за доброволността и автентичността на волеизявлението на гласуващия;

– се дава възможност за упражняване правото на глас повече от един път, което противоречи на класическото изборно правило един човек – един глас;

– анулирайки веднъж подадения по електронен път глас, от СИК неминуемо разбират за кого въпросният глас е бил подаден. С други думи, тайната на вота е нарушена, като практическото изражение на анулирането на един глас ще води до обявяването за недействителни на всички гласове от същата електронна урна.

С оглед на гореизложеното КС преценява, че уредбата на § 11 ИК не обезпечава гаранции за личното упражняване на правото на глас и опазването тайната на вота, което е нарушение на принципа за тайното гласуване при избори (чл. 10 от Конституцията), поради което установява противоконституционност на целия § 11 ИК.

Какво означава това?

Ами че КС обявява една норма за противоконституционна, така че от датата на решението му същата не се прилага. Нито повече, нито по-малко.

Така погледнато решението не би трябвало да учудва, защото атакуваната разпоредба е силно несъвършена и създава повече проблеми, отколкото решава. Все пак нейният замисъл не е напълно порочен и това се оценява на няколко места в конституционното решение.

Така например съдиите много ясно казват, че

Само за себе си електронното гласуване не е противоконституционно, бидейки вид дистанционно гласуване, каквото е отдавна практикуваното в други държави гласуване по пощата; принципно не е в противоречие с международни договори, по които Република България е страна.

както и че

Конституционният съд е наясно, че електронното гласуване е адекватна на съвременните реалности възможност, която разширява и улеснява участието на гражданите в изборите, но само ако ефикасно е гарантирана тайната на вота.

За последователното и трайно, а не експериментално въвеждане на електронното гласуване на избори е наложителна стриктна и прецизно синхронизирана правна уредба, чрез която адекватно на конституционните принципи да се реализират избирателните права на гражданите и така изборите да легитимират държавното управление, основаващо се върху вота на избирателите, даден в честно и плуралистично състезание.

Погледнато с присъщия за пишещия тези редове блогър оптимизъм, Конституционният съд не само че не обявява електронното гласуване чрез интернет за противоконституционно, а дори съставя една своего рода рецепта за необходими корекции в законодателството, които да освободят пътя за участие в изборния процес в крак с времето и модерните технологии.

Могат ли да ни забранят да игнорираме медийната олигархия?

Image: courtesy of ignorepeevski.tumblr.com
keep calm and ignorepeevski

Тези дни находчив наш сънародник-програмист създал допълнение (приставка, extension) за браузъра Chrome, чиято функция е да алармира потребителя си.

На практика допълнението се задейства, в случай че ползващият го интернет потребител иска да посети някой от

уебсайтовете, контролирани от медийната империя

на несъстоялия се председател на ДАНС и депутат от ДПС Делян Пеевски.

Вчера управителят на няколко медии и журналист с, меко казано, спорна слава, Николай Бареков обвини Юлияна Плевнелиева в корпоративна хакерска атака лично срещу него, както и срещу представляван от него бизнес.

Любопитната за пишещия тези редове блогър новина се съдържа в разпространяваното от подопечните на Бареков медии съобщение, че последният вече сезирал КЗК, Прокуратурата и дори Европейската комисия. Известните с журналистическата си обективност средства за информация обаче недоисказаха какво точно се очаква да направят сезираните институции.

Нейсе, идеята ми не беше да коментирам

юридически несъстоятелните обвинения

срещу разпространението на браузърен add-on, който се инсталира доброволно от желаещия да го ползва потребител.

По-скоро ми се щеше да кажа няколко думи за конституционно гарантираното право на всеки един от нас свободно да достъпва информацията, която желае.

Защото то се обуславя от свободния подбор на информационни източници, което казано по-простичко означава, че

всеки има право да гледа, слуша или чете

медиите, които харесва и съответно да игнорира онези, които не му допадат.

Така погледнато, всеки опит за атака върху софтуерни приложения a la #ignorepeevski е израз на агресия срещу нашата медийна свобода и личния ни избор, ако така сме решили, да не се съобразяваме с написаното в определени сайтове.

По-лошо дори – това е опит да ни забранят да игнорираме медийната олигархия.

Да си изясним опасността и да й дадем отпор днес е важно, ако не искаме да осъмнем с телевизори, програмирани да работят само на каналите 7 и 77* утре.

* В телевизионния пакет на кабелния ми доставчик канал 7 е запазен за ТВ7, а 77 – за новинарската й сестра News 7.

Разговор за Snowden и генерално за следенето в интернет

Image: Edward Snowden, courtesy of ЕПА / БГНЕС

Днес гостувах в Нашият ден (сутрешният блок на БНР Христо Ботев), където разговарях с журналистите Тео Иванов и Люба Константинова.

Личната неприкосновеност е мъртва

Image: Prism 1 by refeia on Flickr
PRISM 1

Разтреслият дигиталното ни общество PRISM скандал буквално разби илюзиите ми, че личната ни неприкосновеност онлайн може да разчита на каквато и да е защита.

Да, и това го заявявам с пълното съзнание, че никога не съм се съмнявал сериозно в честите предупреждения за съществуването на всеобхватни технически способи за следенето на интернет трафика.

Мислех (или по-скоро исках да вярвам), че на последното може да се противодейства с правни механизми.

Вече не мисля така, защото скандалът ми онагледи, че личната ни неприкосновеност е мъртва. При това де юре и де факто.

Особено неприятно ми е, че смъртоносният удар в случая идва не от обичайните заподозрени в лицето на правителствените служби, а от любимите ни нови, цветни и суперфенси залъгалки като Facebook, Google и Skype.

Защо?

Защото се оказва, че те са предоставяли на американската NSA достъп до всички потребителски данни, с които са разполагали. Доброволно, макар и сега да отричат. С което демонстрират отношението си към цялото европейско data protection тралала.

Решение?

Мисля, че няма. Не и истинско.

Кофти, но по всичко личи, че изборът ни се свежда до това да имаме или интернет, или лична неприкосновеност.

Като в оня виц, дето не можело хем оная работа до края, хем душата в рая.

 

П. С.

Една идея по-оптимистичен и предлагащ някаква алтернатива е този пост на Григор Гачев.