Image: Ataturk’s Mausoleum by ae35unit on Flickr

Това е мавзолеят, в който са положени тленните останки на Мустафа Кемал, по-известен с прякора си Ататюрк.

Прякорът на първия президент на република Турция най-често се свързва с въведената от него доктрина на тюрклюк или турска национална принадлежност.

Различни са причините, поради които турското общество е много чувствително на темата турска национална принадлежност, като тази чувствителност е отразена дори в турския наказателен кодекс и по-специално в неговия член 301.

Спорният състав на този член

обявява за наказуема

обидата на Турция, на турската национална принадлежност, или на турските държавни институции.

Не по-малко спорни от самия състав в близкото минало са се оказвали определнията на това какво точно е обида в повдиганите по него обвинения. Към най-известните обвиняеми по член 301 се числят гостувалият не отдавна и у нас писател-нобелист Орхан Памук и станалият жертва на атентат журналист от арменски произход Хрант Динк, както и други турски интелектуалци, изразявали своето мнение по Арменския геноцид.

От формално-правна гледна точка обвиненията по член 301 показват едва ли не

съмнителен ефект -

осъдителни присъди почти липсват, а доколкото изобщо се е стигало до такива, осъдените са били помилвани от министъра на правосъдието.

На практика истински сериозните проблеми на обвиняемите са създавани от националноотговорни кръгове и най-вече от контролираните от тях медии, които след всяко сезиране на прокуратурата и/или повдигане на обвинение са подемали атаки против обвиняемите и по този начин са ги излагали на сериозен обществен натиск.

Добро доказателство

за това е казусът на турския историк Алтуг Танер Акчам срещу Турция (Altug Taner Akcam vs Turkey).

Публикации и лекции на Акчам, както и негови коментари в издавания от Хрант Динк арменско-турски двуезичен вестник “Агос”, в които той критикува съдебното преследване на Динк, стават повод и Акчам да бъде обвинен по член 301 (в състава му преди изменението от 2008 ).

Не се стига до наказателно производство, но влиятелният турски вестник “Хюриет” (Hurriyet) пуска поредица от много критични за Акчам материали, обвинявайки го за това, че зад публикациите му всъщност стоят германските тайни служби.

Историкът реагира на обвиненията и води процес срещу “Хюриет”, но го губи.

На 16 февруари 2007 Акчам пристига в Монреал по покана да изнесе лекции в правния факултет на университета McGill, но е бил задържан за почти четири часа на летището. Канадските власти обясняват задържането му с оклеветяваща го статия в Уикипедия от декември 2006, според която той е терорист. Малко по-късно, на 18 февруари 2007 той е задържан и на границата на САЩ и в последствие пуснат, но без да разбере причината за задържането си.

Като първоизточник за всички тези проблеми Акчам подозира произволните разследвания водени против него на основание на член 301 и решава да го атакува в Стразбург.

В жалбата си до

Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 2007, Акчам заявява, че

самото съществуване на член 301 и съответната възможност да бъде разследван и дори да му бъде повдигнато обвинение заради академичните му изследвания на арменския въпрос, води до стрес, тревога и страх от преследване и следователно трайно и пряко нарушава правата му по член 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).

В решението си публикувано вчера

ЕСПЧ

приема

• статута на жертва на жалбоподателя дори при липса на конкретно производство или мярка срещу него и
• отчита смразяващия ефект (chilling effect), който страхът от санкции поражда върху свободата на словото.

Последното има своята валидност дори при последваща оправдателна присъда, защото е много вероятно така породеният страх да подейства обезкуражаващо по отношение на подобни изявления в бъдеще и така да се намеси при упражняването на защитеното от член 10 ЕКПЧ право.

При разглеждането на въпроса дали намесата в  е била предвидена от закон, съдът приема, че дори законовите промени от 2008 не съумяват да попречат на злоупотреби при прилагането на член 301 и да предотвратят произволни съдебни преследвания.

Макар и прието единодушно

решението не е окончателно

тъй като е много вероятно Турция да го обжалва пред Голямата камара на ЕСПЧ.

Това, разбира се, ни най-малко не променя ясния сигнал, който Европа на ценностите изпраща на света и конкретно на вироглавия си съсед от югоизток.