Свобода на словото

Защо сатирата (ще) победи султана

boehmi_neu_scaled

“Меркел разреши съдебно преследване на журналист”, “Край на свободното слово в Германия”, “Германия падна в капана на Ердоган”, “Меркел сви опашка пред султана” и прочее заглавия никнеха вчера като отровни гъби след дъжд, обилно окислен от глупости и недомислия.

Дали заради турската връзка, заради Ердоган или обостреното в последно време отношение към свободата на изразяване, но темата видимо развълнува обществото. Именно поради това същото има право да получи както повече информация, така и някои спестени в мейнстрийм отразяването тълкувания.

Всъщност, за какво става дума?

Всичко започна с излъченото на 17 март тази година в сатиричното предаване Extra3 клипче “Erdowie, Erdowo, Erdogan”, представляващо “кавър” на мега-известното в Германия парче “Irgendwie, Irgendwo, Irgendwann” в изпълнение на Nena – една от германските музикални икони на 80-те.

След това научихме, че клипчето така ядосало турския президент Ердоган, че германският посланик в Анкара бил привикан на разговор, като последното получи силно отрицателна оценка в цивилизования свят и отприщи лавина от дискусии за свободата на изразяване и за сатирата като част от нея.

Вследствие на горното, около 2 седмици по-късно – на 31 март германският телевизионен водещ Jan Boehmermann (Ян Бьомерман) произнася стихотворението “Schmaehkritik” (осмиваща критика)

в ефира на предаването си по ZDF.

Интересното в случая е, че преди да започне с рецитала си, Бьомерман много внимателно разяснява на зрителите що е то свобода на изразяване, и че клипчето “Erdowie, Erdowo, Erdogan” представлява тъкмо това. “Онова, което ще видите след малко, обаче”, казва водещият, “е нещо различно, а именно осмиваща критика, която в Германия е разновидност на обидата и може да ангажира наказателноправната отговорност на своя автор”.

“Всичко това”, казва Бьомерман, “е важно, за да дадем на г-н Ердоган практически пример как да разграничава едното от другото”

Изстрелът попада право в целта и предизвиква очевидно желания резултат – Ердоган is not amused, поради което турската държава решава да се възползва от особения състав на чл. 103, ал. 1 от  Наказателния кодекс на Федералната република, който гласи

Който обиди чужд държавен глава, или който, във връзка със заеманата от него позиция, обиди член на чуждо правителство, намиращ се в качеството си на длъжностно лице на територията на страната, или акредитиран ръководител на чужда дипломатическа мисия, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба, а в случай на набедяване – с лишаване от свобода от три месеца до пет години. (Преводът мой)

Предпоставките за горното са уредени в чл. 104а от германския НК, който гласи

Престъпленията по този раздел се преследват само ако Федерална република Германия поддържа дипломатически отношения с другата страна, реципрочността помежду им е гарантирана и е била гарантирана по време на извършване на престъплението, чуждестранното правителство е поискало възбуждане на наказателно преследване и федералното правителство се е съгласило на това.

Той се явява причината кабинетът на Меркел да включи турското искане в дневния си ред и да го разисква дълго и изнурително. Резултатът е познат – германското правителство възлага на прокуратурата да започне следствени действия срещу Бьомерман.

Огъна ли се Меркел пред Ердоган?

Не. За нея решението на правителството няма алтернатива по една много проста и силно неразбираема по нашите географски ширини причина – доверието в съдебната система на Германия.

За пишещия тези редове блогър Меркел изнесе открит урок по лидерство, а изявлението й е политически и правен шедьовър. Защото пусна Ердоган по хлъзгавата за него писта на върховенството на закона, давайки си сметка, че турският президент няма да се справи със слалома между натясно поставените вратички с надписи “свобода на словото и медиите”, “разделение на властите”, “независимост на съдебната система” и “презумпция за невиновност” – все достижения, които, както Меркел съвсем правилно изтъква, не намират нужното приложение у “нашия партньор и съюзник Турция”. 

А Бьомерман? Той не само е адски далеч от затвора, но и го очаква бляскаво бъдеще заради основния му принос в премахването на малоумния чл. 103 от германския Наказателен кодекс, което Меркел също така обяви.

Бламираният ще бъде Ердоган, превърнал се в главния герой в историята за сатирата, която победи султана.

ЕСПЧ: шегата със сексуалната ориентация на публична личност не нарушава правото на репутация по чл. 8 от Конвенцията

Снимка
er5g1qerg-1

В решението си по делото Goucha Sousa срещу Португалия Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) разглежда въпроса доколко “шега“ с официално обявената сексуална ориентация на публична фигура нарушава правото й на добро име и репутация. От правна гледна точка конфликтът е между правото на свободно изразяване по чл. 10 от Конвенцията и правото на личен живот (включващо правото на репутация) съгласно чл. 8 от същата.

За какво става дума?

Жалбоподателят Manuel Luis Sousa Goucha е един от най-известните телевизионни водещи в Португалия. Работи в медиите над 40 години. През 2008 публично обявява своята хомосексуалност. През 2009 по време на телевизионен куиз в ефира на португалската обществена телевизия RTP на участниците в предаването бил зададен въпросът: “Коя е най-добрата португалска телевизионна водеща?”

Възможните отговори включвали имената на три дами и това на жалбоподателя, като продуцентите на предаването заложили последното като “правилно”.

Manuel Luis Sousa Goucha подава тъжба за клевета и обида срещу RTP, продуцентската компания, телевизионния водещ и програмните директори. Твърди, че предаването навредило на репутацията му, тъй като смесило биологичния му пол със сексуалната му ориентация.

През 2011 първоинстанционният съд отхвърля тъжбата на Sousa Goucha като несъставомерна, а през 2012 това прави и апелативният съд в Лисабон като последна инстанция. Мотив: телевизионният куиз по своя характер е сатирично шоу и въпросът (а най- вече отгворът му) не целял да обиди известния водещ, нито да го наклевети, още повече, че последният изграждал и подхранвал публичния си образ с безспорно фемининното си сценично поведение.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът потвърждава установената си практика, че сатирата е специфична форма на артистично изразяване, която има за цел да провокира и настройва. Съответно, всяка намеса в правото на артистично изразяване трябва да бъде разглеждана с особено внимание.

Съдът приема, че португалските съдилища правилно

– са взели предвид липсата на умисъл у действията на ответника да увреди репутацията на жалбоподателя, съответно правилно

– са се водили не от субективното възприятие на жалбоподателя, а от преценката на “разумния зрител“ на предавания като процесното, т. е. как един такъв зрител би възприел инкриминираната “шега“ и правилно

– са установили необходимостта от това правото на свободно изразяване на ответника да надделее над правото на жалбоподателя да защита репутацията си.

Сума сумарум, Съдът заключава, че португалските съдилища са направили добър баланс между свободата на артистично изразяване съобразно член 10 от Конвенцията и правото на репутация на жалбоподателя съобразно член 8 от същата, което в този казус не е нарушено.

ЕСПЧ също така отхвърля твърдяното от Goucha Sousa нарушение на чл. 14 (забрана на дискриминацията) от Конвенцията, приемайки че няма индикации португалските съдилища да биха постановили различно решение, ако жалбоподателят бе хетеросексуален.

ЕСПЧ: журналистите са длъжни да се оттеглят от демонстрация, ако полицията им нареди

This is how protecting democracy looks like. #ДАНСwithme

Вие сте фоторепортер, отишъл да отразява демонстрация. От мирна тя се превръща в открит бунт и полицията предприема действия по усмиряване и разпръсване на демонстрантите. Стигат и до вас. Получавате полицейско нареждане да се отдалечите. Не сте съгласен, защото сте журналист и отразявате. Показвате си журналистическата карта. Полицаите не само не се впечатляват, но и ви задържат за цели 18 часа. Прокуратурата също не показва разбиране и ви повдига обвинение за неспазване на полицейско разпореждане. Срещу вас се води наказателно производство, в което не ви наказват, но само защото съдът намира, че поведението ви не е било виновно.

Всичко това се е случило през 2006 г. на финландския журналист Маркус Пентикайнен (Markus Pentikainen) по време на демонстрация срещу провеждането на форума Азия-Европа в Хелзинки.

Недоволен от резултата и смятащ, че правото му на свободно изразяване съгласно чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е нарушено, Пентикайнен се обръща към Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Изненадата е пълна, когато в решението си по делото PENTIKAINEN v. FINLAND, Голямата камара на ЕСПЧ приема, че няма нарушение. Това според съда е така, защото санкциите срещу журналиста вследствие неспазването на полицейското разпореждане са били “необходими в едно демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.

Съдът установява, че в този ден полицията задържа 87 души и приема, че

обстоятелството, че жалбоподателят е бил журналист не му дава право на различно или преференциално отношение в сравнение с другите хора, присъствали на демонстрацията

Все пак съдът си дава сметка, че упражняването на специфичната им дейност излага журналистите на “конфликт на интереси” между задължението им да отразяват събития от обществен интерес и да се подчиняват на правоприлагащите органи:

На фона на този конфликт на интереси трябва да се подчертае, че понятието за отговорна журналистика изисква всеки път, когато един журналист – както и неговият работодател – да избира с кое от двете си задължения да се съобрази, и ако той или тя избере да отразява за сметка на задължението си да спазва разпоредбите на наказателното право, то като журналист трябва да е наясно, че той или тя поема риска да бъде предмет на правни санкции, включително на такива от наказателноправен характер, заради това, че не се подчинява на законните разпореждания на полицията.

На практика това решение развързва ръцете на органите на реда и им разрешава “по-твърд” подход срещу представителите на четвъртата власт.

Съдът, предугаждайки тази критика, се опитва да убеди обществеността в своя “диференциран подход”, изтъквайки че:

настоящото дело не се отнася до забраната за публикации (или публичното оповестяване на определена информация) или каквито и да било санкции, наложени по отношение на публикуването. В настоящия казус става дума за предприети мерки срещу журналист, който не се е съобразил с полицейски разпореждания, докато е правил снимки, за да отрази демонстрация, прераснала от мирна в насилствена.

Възможнo ли е неприятностите на Маркус Пентикайнен да застигнат и журналист в България?

Не и в частта на наказателното производство.

Това е така, защото за неизпълнението на полицейско разпореждане у нас се носи “само” административномаказателна отговорност по чл. 257 от ЗМВР, който предвижда глоба от 100 до 500 лева.

Дори на този фон за българските журналисти ще е добре да се запознаят с това поредно “странно” решение на съда в Страсбург, тъй като работата им все по-често ще ги кара да избират между това да напуснат мястото на събитието или да останат и отразяват от него в името на обществения интерес.

Основно човешко право ли е достъпът до Интернет?

Image: Manifiesto ‘En defensa de los derechos fundamentales en Internet’ by Eneko
via Wikimedia Commons

Manifiesto internet

Във вчерашната си статия Adam Wagner от UK Human Rights Blog разсъждава над въпроса дали и доколко достъпът до интернет да се брои към основните човешки права.

Постът му изглежда мотивиран от

противоположността на две позиции:

от една страна публикуваният миналата година доклад на общото събрание на ООН, който поддържа тезата за интернет като основно човешко право, и от друга – скорошната публикация на един от бащите на интернет, Vint Cerf, който я отхвърля.

С оглед на съвременното технологично развитие и информационното общество, в което живеем, лично аз безрезервно подкрепям класификацията на достъпа до световната комуникационна мрежа като основно човешко право.

От чисто европейска перспектива

вода за воденицата

която върти в подкрепа на човешкоправния характер, може да се носи от бая кладенци.

Добър водоем за тази цел би била на пример Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) със съдържанието на нейните членове 8 (Право на зачитане на личния и семейния живот), 9 (Свобода на мисълта съвестта и религията), 10 (Свобода на изразяването на мнение) и 11 (Свобода на събранията и сдружаването), а защо не и членове 1 (Защита на собствеността), 2 (Право на образование) и 3 (Право на свободни избори) от Допълнителния протокол?

С не по-лош водопреносен дебит e и

тръбопроводът

на Хартата на основните права на Европейския съюз.

Нейните членове 15 (Свобода при избор на професия и право на труд) и 16 (Свобода на стопанската инициатива) биха подсигурили нужните количества в случай, че дебитът на ЕКПЧ започне да намалява.

Ето така набързо докарах

кладенците до пословичните 9

макар и бройката им да може да се удвои без някакъв особен стрес.

Какво мислите: дали изпуснах нещо и какви други (освен юридически) аргументи биха могли да се приведат в защита на тезата?

А сещате ли се и за такива, които биха били в неин ущърб?

Обвинение в “обида на турската нация” признато за нарушение на член 10 от ЕКПЧ

Image: Ataturk’s Mausoleum by ae35unit on Flickr
Atat?rk's Mausoleum

Това е мавзолеят, в който са положени тленните останки на Мустафа Кемал, по-известен с прякора си Ататюрк.

Прякорът на първия президент на република Турция най-често се свързва с въведената от него доктрина на тюрклюк или турска национална принадлежност.

Различни са причините, поради които турското общество е много чувствително на темата турска национална принадлежност, като тази чувствителност е отразена дори в турския наказателен кодекс и по-специално в неговия член 301.

Спорният състав на този член

обявява за наказуема

обидата на Турция, на турската национална принадлежност, или на турските държавни институции.

Не по-малко спорни от самия състав в близкото минало са се оказвали определнията на това какво точно е обида в повдиганите по него обвинения. Към най-известните обвиняеми по член 301 се числят гостувалият не отдавна и у нас писател-нобелист Орхан Памук и станалият жертва на атентат журналист от арменски произход Хрант Динк, както и други турски интелектуалци, изразявали своето мнение по Арменския геноцид.

От формално-правна гледна точка обвиненията по член 301 показват едва ли не

съмнителен ефект –

осъдителни присъди почти липсват, а доколкото изобщо се е стигало до такива, осъдените са били помилвани от министъра на правосъдието.

На практика истински сериозните проблеми на обвиняемите са създавани от националноотговорни кръгове и най-вече от контролираните от тях медии, които след всяко сезиране на прокуратурата и/или повдигане на обвинение са подемали атаки против обвиняемите и по този начин са ги излагали на сериозен обществен натиск.

Добро доказателство

за това е казусът на турския историк Алтуг Танер Акчам срещу Турция (Altug Taner Akcam vs Turkey).

Публикации и лекции на Акчам, както и негови коментари в издавания от Хрант Динк арменско-турски двуезичен вестник “Агос”, в които той критикува съдебното преследване на Динк, стават повод и Акчам да бъде обвинен по член 301 (в състава му преди изменението от 2008 ).

Не се стига до наказателно производство, но влиятелният турски вестник “Хюриет” (Hurriyet) пуска поредица от много критични за Акчам материали, обвинявайки го за това, че зад публикациите му всъщност стоят германските тайни служби.

Историкът реагира на обвиненията и води процес срещу “Хюриет”, но го губи.

На 16 февруари 2007 Акчам пристига в Монреал по покана да изнесе лекции в правния факултет на университета McGill, но е бил задържан за почти четири часа на летището. Канадските власти обясняват задържането му с оклеветяваща го статия в Уикипедия от декември 2006, според която той е терорист. Малко по-късно, на 18 февруари 2007 той е задържан и на границата на САЩ и в последствие пуснат, но без да разбере причината за задържането си.

Като първоизточник за всички тези проблеми Акчам подозира произволните разследвания водени против него на основание на член 301 и решава да го атакува в Стразбург.

В жалбата си до

Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 2007, Акчам заявява, че

самото съществуване на член 301 и съответната възможност да бъде разследван и дори да му бъде повдигнато обвинение заради академичните му изследвания на арменския въпрос, води до стрес, тревога и страх от преследване и следователно трайно и пряко нарушава правата му по член 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).

В решението си публикувано вчера

ЕСПЧ

приема

  • статута на жертва на жалбоподателя дори при липса на конкретно производство или мярка срещу него и
  • отчита смразяващия ефект (chilling effect), който страхът от санкции поражда върху свободата на словото.

Последното има своята валидност дори при последваща оправдателна присъда, защото е много вероятно така породеният страх да подейства обезкуражаващо по отношение на подобни изявления в бъдеще и така да се намеси при упражняването на защитеното от член 10 ЕКПЧ право.

При разглеждането на въпроса дали намесата в  е била предвидена от закон, съдът приема, че дори законовите промени от 2008 не съумяват да попречат на злоупотреби при прилагането на член 301 и да предотвратят произволни съдебни преследвания.

Макар и прието единодушно

решението не е окончателно

тъй като е много вероятно Турция да го обжалва пред Голямата камара на ЕСПЧ.

Това, разбира се, ни най-малко не променя ясния сигнал, който Европа на ценностите изпраща на света и конкретно на вироглавия си съсед от югоизток.

Турция все пак даде на заден при интернет филтъра

Image: “Don’t touch my internet”
by Myrat on Wikimedia

?nternetime DokunmaСилно повлиян от статия на турския адвокат Omer Bayraktar, преди около десетина дни  разсъждавах над планираното филтриране на интернет в Турция.

Пуснах един постинг тук, на страниците на De Libertate Iuris Digitalis, както и един в поддържания от мен на английски Reguligence Weblog.

Предвид сериозния удар, който замислената правителствена мярка би нанесла на свободата на изразяване и достъпа до информация, прогнозата ми относно възможните последствия бе доста мрачна. Честно казано, направо стисках палци на турците тя да не се реализира.

Е, сега дали суеверните ми шехерезади или скромното ми присъединяване към групата на критиците са дали истински резултат е трудно да се каже, но според сайта на Wall Street Journal Турция нямало да осъществява плана си в първоначално замисления му вид. От онова, което съобщава авторитетният нюйоркски вестник не лъха кой знае какъв оптимизъм, но задължителното филтриране все пак щяло да бъде заменено със свободно избираемо такова.

Това на практика означава, че онези интернет потребители, които не си изберат подходящ филтър, ще могат да ползват глобалната мрежа според условията на важащото за момента в Турция “общо основание”, а именно без възможността да посещават около 8 000 уебсайта.

В зависимост от решенията на ЕСПЧ по делата Yildirim vs Turkey и Akdeniz vs Turkey, има добър шанс и сега действащото частично филтриране  да бъде отменено или поне сериозно преосмислено.

 

Интернет в Турция: да, но само с филтър

Photo by decafeined on Flickr

5727537499_01f947942f_z

Имам спомена, че в последните година – година и половина бях попадал на доста материали, описващи цензурата, с която се сблъскват потребителите на интернет в Турция, но ги отминавах без да им отдавам някакво по-особено значение.

Отваряйки Google Reader днес вниманието ми привлече анализът на турския адвокат Omer Bayraktar, посветен на очакваното тотално филтриране на интернет в Турция.

Материалът му е озаглавен Turkey: Pandora’s Box will be opened shortly… и поднася на читателите си некои многозанимателни информации.

Така на пример може да се прочете, че турската Служба за информационни технологии (Bilgi Teknolojileri ve Iletisim Kurumu, BTK), която изглежда има ролята на нашата КРС, e разпоредила задължителната употреба на интернет филтри.

Решението й влиза в сила от 22 август 2011 и задължава интернет потребителите да инсталират един от четирите разработени от BTK filtering packages.

Отказът да се ползва поне един от тези филтри или неговото техническо заобикаляне подлежат на наказателна отговорност.

Вероятно взимането на това решение е било съпътсвано от политически консенсус, защото Bayraktar споменава единствено протестите на самоорганизирали се младежи в Истанбул.

Не е нужно да си запален защитник на човешките права, за да осъзнаеш че планираната мярка засяга пряко и непропорционално свободата на словото, на информацията и на личната неприкосновеност.

Не без известна доза цинизъм си представям очаквания след влизането в сила на разпоредбата спектакъл като многообещаващ – Турция е членка в Съвета на Европа и като такава подлежи на юрисдикцията на Европейския съд по правата на човека.

До сега налаганата частична интернет цензура вече доведе до делата Yildirim vs Turkey и Akdeniz vs Turkey пред Съда в Страсбург. Въпросът какво ще бъде съдържанието на решенията става все по-актуален предвид задаващия се тотален контрол.

На какъв ли отзвук ще станем свидетели с оглед на турските преговори с Европейския Съюз? Цензурата, поне както са я замислили турците със сигурност не отговаря на възнасяните от тандема Merkel/Sarkozy в турския контекст общоевропейски ценности

Апропо, каква би била реакция ви, ако подобна цензура се въведе у нас?