Tag: Директива 2001/29

СЕС преряза вените на информационното общество

Image: disconnect by Scott Swigart on Flickr
disconnect

 

Ще бъда кратък, защото съм бесен.

Днес Съдът на Европейския съюз (СЕС) постанови решението си по дело Constantin Film vs UPC Telekabel (C-314/12), за завеждането на което писах преди около година и половина.

Решението на правната светая светих е катастрофално, защото същата приема, че доставчикът на интернет пренос и достъп (чл. 13 ЗЕТ)

който позволява на клиентите си достъп до закриляни обекти, предоставени от трето лице на публично разположение в интернет

е

посредник, чиито услуги се използват за нарушаване на авторско право или на сродно на него право по смисъла на член 8, параграф 3 от Директива 2001/29.

С други думи, СЕС обявява всеки доставчик на интернет a priori за нарушител, защото

от съображение 59 от Директива 2001/29 следва, че думата „посредник“, използвана в член 8, параграф 3 от тази директива, визира всяко лице, което предава в мрежа фалшификат, извършен от трето лице, на закриляно произведение или обект.

и приема, че понеже

доставчикът на достъп до интернет е задължителен участник във всяко прехвърляне в интернет на фалшификат между един от неговите клиенти и трето лице, тъй като, предоставяйки достъп до мрежата, той прави възможно това прехвърляне

то

основните права, признати от правото на Съюза, следва да се тълкуват в смисъл

че

допускат да се забранява на доставчик на достъп до интернет да предоставя на своите клиенти достъп до уебсайт, който поставя онлайн закриляни обекти без съгласието на носителите на права.

Съвсем простичко: ако правоносител реши, че съдържание е достъпно някъде в мрежата без той като правоносител да е дал съгласието си за това, то същият може да изисква от съдилищата да разпореждат на всички доставчици, които са им под ръка, да блокират достъпа на клиентите си до това съдържание.

Сега, с оглед на съпътстващата ни в световен план дискусия за свободата на изразяване и достъп до информация, само си помислете, че нарушението върху авторски и/или сродни права се претендира само проформа.

Найс, а?

СЕС буквално преряза вените на интернет свързаността и в този смисъл е на път да обезкърви информационното общество.

По решението ще се пише и говори още много, така че този пост едва ли ще остане единственият по темата.

Сори за лошите новини.

P. S.

Пейо е направил много добре систематизиран анализ също в духа, че положението е Халифакс.

Погледнете задължително и поста на проф. Нели Огнянова.

Ембедване на съдържание: каква е ситуацията у нас?

Снимката е моя. Кликни, за да увеличиш.

Преди известно време писах за правните последствия на ембедването на съдържание от перспективата на американския казус Flava Works vs myVidster, като в края на същия пост обещах да споделя на читателите на този блог каква е ситуацията у нас.

За добро или за зло българското правосъдие все още не е успяло да произведе съдебна практика по отношение на така важните за съществуването на интернет действия като линкинг или ембединг и в този смисъл написаното насетне представлява

чиста проба лична преценка

поради което и препоръчвам да се консумира с поне едно зрънце сол.

Отправната точка за тази преценка би трябвало да бъде ясната дефиницята на термина ембедване, каквато за съжаление не можах да намеря. Ако някой разполага с такава, нека бъде така добър да я сподели, като при необходимост обещавам да преработя поста.

Доколкото аз съм запознат, процесът на ембедване е много сходен с онзи на линкването.

Това е важно, защото последното на правен български се нарича “електронна препратка” и легалната му дефиниция се намира в § 1, 9 от Допълнителните разпоредби на Закона за електронната търговия (ЗЕТ). Според същия “електронна препратка” означава

връзка, обозначена в определена интернет страница, която позволява автоматизирано препращане към друга интернет страница, информационен ресурс или обект чрез стандартизирани протоколи.

Тази дефиниция като че ли потвърждава твърдението ми за сходство, тъй като

процесът на ембедване се характеризира

с (1) наличието на ембединг код, който съдържа линк към интернет страница, която за удобство наричам страница-донор, (2) копирането на ембединг кода и (3) поставянето му на друга страница, която за удобство наричам страница-получател.

Резултатът от всичко това е, че чрез страницата-получател интернет потребителите могат да достъпят съдържание, което на практика се намира на страницата-донор.

Още по-опростеният вариант би бил, че страницата-получател функционира като браузър към страницата-донор.

Дотук добре, но нека сега се обърнем към главната тема, а именно към

правните аспекти

които съпътстват ембедването на съдържание.

Големият въпрос, който се задава при ползването на чуждо съдържание (текст, изображения, видео) по пътя на линкинга или ембединга е, дали (и евентуално доколко) това ползване нарушава правата, които съответният носител има върху съдържанието – предмет на ползване.

Под въпросителния знак обикновено застават изключителните права на възпроизвеждане според чл. 18 ал. 2, т. 1 от ЗАПСП и на предоставяне на индивидуален достъп по безжичен път или по кабел (разбирай онлайн) според чл. 18 ал. 2, т. 10 от ЗАПСП.

Актът на възпроизвеждане

разполага със своя легална дефиниция, която се намира в § 2, 3 от Допълнителните разпоредби на ЗАПСП и тя гласи:

“възпроизвеждане на произведение” е прякото или непрякото размножаване в един или повече екземпляри на произведението или на част от него, по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, постоянна или временна, включително запаметяването му под цифрова форма в електронен носител;

От това следва, че за да е налице възпроизвеждане на произведение, то въпросното произведение трябва да е било (1) размножено и (2) размножаването да е приело поне временна форма.

Според скромното ми мнение при ембединг не се стига до размножаване, защото произведението остава, където е било – на страницата-донор. Неговата видимост и достъпност чрез страницата-получател се осъществява не чрез размножаване, а посредством електронна препратка, т. е. чрез линк.

Ако изобщо се достига до някакво обусловено от техническия процес на ембедването временно или инцидентно размножаване, то същото е обхванато от разрешението на чл. 24, ал. 1, т. 1, а) от ЗАПСП, според което

Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

1. (доп. – ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) временното възпроизвеждане на произведения, ако то има преходен или инцидентен характер, няма самостоятелно икономическо значение, съставлява неделима и съществена част от техническия процес и се прави с единствената цел да позволи:

а) предаване в мрежа чрез посредник

Вследствие на всичко това, аз бих заключил, че ембедването на съдържание не води до нарушение на изключителното право на възпроизвеждане, което правоносителят има върху съдържанието.

Актът на предоставяне на индивидуален достъп

(за разлика от събрата си – акта на възпроизвеждане) не разполага с истинска легална дефиниция.

Все пак трябва да отчетем факта, че това ново имуществено право бе въведено в българското законодателство чрез директива 2001/29, в чийто рецитал 25 откриваме следната интересна информация

Следва да бъде ясно, че всички притежатели на права, признати съгласно настоящата директива, имат изключителното право да предоставят на разположение на публиката произведения, закриляни от авторското право или друг закрилян обект, чрез интерактивни предавания при поискване.

Такива интерактивни предавания при поискване се характеризират с факта, че всеки може да има достъп до тях от място и във време, което той избира индивидуално.

Доколкото пишещият тези редове блогър си спомня, директива 2001/29 (както и предшестващите я WCT и WPPT) се появи във вече почти забравеното време на Napster & Co.

Поради това, за да бъде нарушено изключителното право за предоставяне на достъп до дадено произведение, нарушителят най-напред трябва да разполага с (копие от) произведението, което да е ъплоуднал и сетне предоставил за даунлоуд, позволявайки на трети лица да го достъпят

от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях;

Както вече се убедихме обаче случаят на ембедването е различен – макар и визуализирано на страницата-получател, съдържанието все пак бива достъпвано на страницата-донор.

По отношение на последната съществуват две хипотези: тя или бива поддържана от разполагащ със съответното право правоносител, или пък от нарушител. Във всеки един от случаите, ползващият се от техническата възможност на ембединга не нарушава правото на индивидуален достъп.

Такава е и позицията, която някои немски съдилища (окръжен съд Кьолн, апелативен съд Кьолн) изразяват в решенията си и това не е без значение, тъй като Германия в качеството си на страна членка на ЕС също е транспонирала директива 2001/29, но за разлика от нас вече е създала (макар и не върховносъдилищна) юриспруденция.

За финал

ще кажа, че написаното представлява моята най-добросъвестна преценка.

Изрично препоръчвам на всички ембедващи, които не желаят да поставят под съмнение своята добросъвестност, винаги да указват произхода на съдържанието, което използват.

В коментарната секция приемам всякакви критики, предложения и идеи.

Отново за филтрирането, отново пред СЕС

Image: UPC advert “F.I.T Jetzt gratis einsteigen!”
by Creative Society.

Това, което виждате на картинката е реклама на един от най-големите австрийски кабелни оператори – UPC.

Причината да я сложа тук, както и да напиша този пост е обстоятелството, че

UPC са ответник

по едно оформящо се като ключово ново дело.

Досега то се водеше в Австрия и достигна Върховния Съд (OGH) на алпийската република, който от своя страна с определение отправи преюдициално запитване (заведено под номер C-314/12) до Съда на Европейския Съюз (СЕС).

Ищци по делото

на теория са маргинални филмови продуценти, а истинският двигател всъщност е австрийско юридическо лице с нестопанска цел, носещо претенциозното име Vereien fuer Antipiraterie (VAP) или Сдружение за борба с пиратството на български.

Делото в Австрия е само брънка във веригата от процеси срещу стрийминг портала kino.to, които доведоха до ефективни наказания лишаване от свобода и много високи, буквално екземплярни, глоби.

Зададените на СЕС въпроси

на практика могат да се сведат до

могат ли носителите на (авторски и сродни) права да изискват от доставчиците на интернет свързаност (access providers) да блокират достъпа на своите клиенти до определени уеб сайтове, които предлагат достъп до филмови произведения под формата на стрийминг без разрешението на прежденазованите носители на права?

Разковничето на казуса ще се окаже член 8, алинея 3 от директива 2001/29, който предвижда, че

Държавите-членки гарантират притежателите на права да могат да поискат издаването налагането на съдебна забрана срещу посредници, чиито услуги се използват от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродно на него право.

В тази връзка австрийският OGH желае да изясни

дали някой от аксес провайдърите носи отговорност

и ако да – кой точно: онзи, чрез когото kino.to се свързват със световната мрежа или онзи, с чиято помощ потребителите на kino.to гледат стриймваното на сайта им съдържание.

Част от така зададените въпроси вече намериха своя отговор в сагата SABAM (повече тук и тук), но основната разлика със сегашния казус е, че там ставаше въпрос за хостинг провайдъри, сиреч за съхраняване на съдържание, докато в настоящия случай говорим за чистата интернет свързаност.

Надеждата

на пишещия тези редове блогър се изразява в това, че СЕС за пореден път ще вземе трезво решение, с което да даде повече яснота как да се тълкува една от централните по отношение на авторскоправната закрила евродирективи.

Същевременно, авторът на този материал очаква решението да охлади мераците на правоносителите, както и да подкрепи позицията на доставчиците на интернет ведно с онази на техните потребителите.

SABAM отнася поредния шамар, социалните медии не са длъжни да филтрират съдържание

Image by Jos van der Hoek on Flickr

3312584688_759f9353b4_z

В обявеното си днес решение по делото SABAM срещу Netlog (C-360/10), Съдът на Европейския съюз се занимава с това доколко е допустимо на хостинг доставчик да бъде съдебно разпоредено да въведе за всички свои клиенти, общо и превантивно, на собствени разноски и без ограничение във времето, система за филтриране на по-голямата част от информацията, съхранявана на сървърите му, с цел да идентифицира електронните файлове, съдържащи музикални, кинематографски или аудио-визуални произведения и да блокира техния обмен.

Преюдициалното запитване на първоинстанционния белгийски съд е много сходно с онова по дело C-70/10 SABAM срещу Scarlet (повече тук), с основната разлика че ответникът в настоящото производство (Netlog) не е доставчик на интернет услуги (като Scarlet), а оператор на социална мрежа.

Съдът започва с уточнението, че

оператор като Netlog, който поддържа платформа на социална мрежа онлайн, съхранява на сървърите си информацията, предоставена от ползвателите на тази платформа във връзка с техния профил, и че при това положение Netlog е доставчик на услуги за съхраняване на информация по смисъла на член 14 от Директива 2000/31.

Това, което следва по-нататък е

почти дословното цитиране от SABAM срещу Scarlet

което важи и за заключението, а именно че директивите

  • 2000/31/ЕО (Директивата за електронната търговия),
  • 2001/29/ЕО (авторско право в информационното общество) и
  • 2004/48/ЕО (правоприлагане на права на интелектуална собственост)

разгледани заедно и във връзка с изискванията, произтичащи от защитата на приложимите основни човешки права, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпореждане, постановено срещу доставчик на хостинг услуги, да въведе спорната система за филтриране

  • на информация съхранявана на сървърите му от неговите потребители;
  • която да прилага без разграничение към всички тези потребители;
  • превантивно;
  • изцяло на свои разноски и
  • без ограничение във времето.

само за да идентифицира файлове, чиито права на интелектуална собственост жалбоподателят твърди че притежава, и за да предотврати споделянето им между потребителите на социалната си медия.

Какво значение има решението за правоносителите?

Правоносителите не могат (ефективно) да принудят собственик на социална медия да пречи на обмена на съдържание, извършван от неговите киенти (потребители на социалната мрежа).

Какво значение има решението за потребителите на интернет?

Потребителите на интернет са едни от печелившите, макар и да не получават картбланш за свободното споделяне на авторскоправно защитено съдържание. Принципно правоносителите биха могли да преследват всеки случай на неразрешено споделяне по отделно, но не могат да натиснат killer-switch-а на доставчика на услугата и така да решат проблема генерално.

Какво значение има решението за доставчиците на интернет?

Подобно на казуса Scarlet срещу SABAM и това решение е много положително за доставчиците на интернет и най-вече за онези, които се занимават с хостинг услуги.

Видно е, че сега действащата правна рамка не може току-така да им вмени определени функции и задължения.

Някой дали още вярва на приказките, че ACTA няма да промени нищо -)?