Tag: ЕСПЧ

ЕСПЧ: журналистите са длъжни да се оттеглят от демонстрация, ако полицията им нареди

This is how protecting democracy looks like. #ДАНСwithme

Вие сте фоторепортер, отишъл да отразява демонстрация. От мирна тя се превръща в открит бунт и полицията предприема действия по усмиряване и разпръсване на демонстрантите. Стигат и до вас. Получавате полицейско нареждане да се отдалечите. Не сте съгласен, защото сте журналист и отразявате. Показвате си журналистическата карта. Полицаите не само не се впечатляват, но и ви задържат за цели 18 часа. Прокуратурата също не показва разбиране и ви повдига обвинение за неспазване на полицейско разпореждане. Срещу вас се води наказателно производство, в което не ви наказват, но само защото съдът намира, че поведението ви не е било виновно.

Всичко това се е случило през 2006 г. на финландския журналист Маркус Пентикайнен (Markus Pentikainen) по време на демонстрация срещу провеждането на форума Азия-Европа в Хелзинки.

Недоволен от резултата и смятащ, че правото му на свободно изразяване съгласно чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е нарушено, Пентикайнен се обръща към Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Изненадата е пълна, когато в решението си по делото PENTIKAINEN v. FINLAND, Голямата камара на ЕСПЧ приема, че няма нарушение. Това според съда е така, защото санкциите срещу журналиста вследствие неспазването на полицейското разпореждане са били “необходими в едно демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.

Съдът установява, че в този ден полицията задържа 87 души и приема, че

обстоятелството, че жалбоподателят е бил журналист не му дава право на различно или преференциално отношение в сравнение с другите хора, присъствали на демонстрацията

Все пак съдът си дава сметка, че упражняването на специфичната им дейност излага журналистите на “конфликт на интереси” между задължението им да отразяват събития от обществен интерес и да се подчиняват на правоприлагащите органи:

На фона на този конфликт на интереси трябва да се подчертае, че понятието за отговорна журналистика изисква всеки път, когато един журналист – както и неговият работодател – да избира с кое от двете си задължения да се съобрази, и ако той или тя избере да отразява за сметка на задължението си да спазва разпоредбите на наказателното право, то като журналист трябва да е наясно, че той или тя поема риска да бъде предмет на правни санкции, включително на такива от наказателноправен характер, заради това, че не се подчинява на законните разпореждания на полицията.

На практика това решение развързва ръцете на органите на реда и им разрешава “по-твърд” подход срещу представителите на четвъртата власт.

Съдът, предугаждайки тази критика, се опитва да убеди обществеността в своя “диференциран подход”, изтъквайки че:

настоящото дело не се отнася до забраната за публикации (или публичното оповестяване на определена информация) или каквито и да било санкции, наложени по отношение на публикуването. В настоящия казус става дума за предприети мерки срещу журналист, който не се е съобразил с полицейски разпореждания, докато е правил снимки, за да отрази демонстрация, прераснала от мирна в насилствена.

Възможнo ли е неприятностите на Маркус Пентикайнен да застигнат и журналист в България?

Не и в частта на наказателното производство.

Това е така, защото за неизпълнението на полицейско разпореждане у нас се носи “само” административномаказателна отговорност по чл. 257 от ЗМВР, който предвижда глоба от 100 до 500 лева.

Дори на този фон за българските журналисти ще е добре да се запознаят с това поредно “странно” решение на съда в Страсбург, тъй като работата им все по-често ще ги кара да избират между това да напуснат мястото на събитието или да останат и отразяват от него в името на обществения интерес.

За отговорността на оператора на уебсайт за хейтърски коментари: две години по-късно

Image by Sajv Csaj on Flickr
no hate

Преди почти 2 години Камарата на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) постанови решението си по делото Delfi vs Estonia, което се превърна в един от най-оспорваните и противоречивите актове на този съд. Цялата история можете да проследите в този мой блогпост от октомври 2013.

Причината е ясна – в основата на казуса стоеше въпросът за отговорността на оператора на уебсайт за писаните от негови потребители коментари, особено са враждебните и хейтърски такива. В решението си ЕСПЧ приема, че Delfi в качеството си на опеартор на сайта е следвало да модерира коментарите на своите потребители и при наличие на явно незаконосъобразни (clearly unlawful) такива – да ги заличава по своя собствена инициатива. Съдът също така приема, че задължението за модериране на коментари не е нарушение на чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ).

Съвсем разбираемо, делото бе отнесено до Голямата камара на ЕСПЧ, чието дългоочаквано решение бе публикувано вчера.

Накратко: решението на предходната инстанция е законосъобразно, няма нарушение на чл. 10 от Конвенцията и операторът е длъжен да модерира, а ако не го прави – отговаря за съдържанието на коментарите.

Конкретно, Съдът приема, че

упражнявайки свободата на изразяване, от интернет могат да бъдат извлечени сериозни ползи, но също така не бива да се забравя, че отговорността за клеветническа или друг вид незаконосъобразна реч трябва, по принцип, да се прилага, тъй като представлява ефективно средство за защита при нарушения на правата на личността.

Съдът също така отчита различията между оператор на интернет портал и доставчик на “традиционна медийна услуга“, изразяваща се в различните правни принципи, регламентиращи дейността на традиционните печатни и аудиовизуални медии, от една страна, и интернет базираните медии, от друга:

В актуалната препоръка на Комитета на министрите към държавите-членки на Съвета на Европа относно новите медии, това се нарича диференциран и постепенен подход“, който изисква всеки доставчик, чиито услуги са идентифицирани като медия или като такива на посредник, или като спомагателни дейности, да се ползва едновременно от подходящата форма (диференцираност) и на съответното ниво (постепенност) на защита, така че отговорността също да се определя в съответствие с член 10 от Европейската конвенция за правата на човека и на други приложими стандарти, разработени от Съвета на ЕвропаПоради това, Съдът счита, че с оглед особения характер на интернет, задълженията и отговорностите”, приложими спрямо новинарски интернет портал за целите на чл. 10 от Конвенцията, могат да се различават в известна степен от тези, приложими спрямо традиционните медийни издатели, що се отнася до съдържание, създадено от трети лица.

Длъжно ли е било

ръководството на Delfi да предвиди приложимостта на естонския Закон за задълженията? Правилно ли е разчитало то на привилигерованата си отговорност като доставчик на информационното общество съгласно Директивата за електронна търговия (2000/31/ЕО)?

Голямата камара отговаря с доста сухото

като професионален издател, дружеството-жалбоподател е трябвало да бъде запознато със законодателството и съдебната практика, както и с възможността да потърси компетентен правен съвет.

Пропорционално ли е било

присъденото на увредените лица обезщетение в размер на 300 евро?

Тук силно впечатление прави особеното мненние на словенския член на Голямата камара Боштян Зупанчич (Bostjan Zupancic), според когото:

Да се създаде техническата възможност за публикуване на изключително агресивни форми на обида и клевета, всичко това поради чисто търговски интерес, и след това с вдигане на рамене да се твърди, че защото било интернет доставчик, дружеството-жалбоподател не носело отговорност за нападки срещу правата на личността на другите, е напълно неприемливо.

Съгласно старата традиция на защита на правата на личността, която датира от времето на римското право, 300 евро като размер на присъдено обезщетение очевидно е напълно недостатъчно, доколкото то се явява обезщетение за вредата, причинена на пострадалите лица.

Какво е практическото значение

на този казус за операторите на уебсайтове?

Модерирането на потребителски коментари е силно препоръчително, защото ЕСПЧ за втори път приема, че в това отношение операторите не могат да се възползват от ограничената си отговорност като доставчици на услуги за информационното общество, както и че правата и интересите на увредените от хейтърски коментари лица надделяват над свободата на изразяване онлайн.

Отговорен ли е операторът на уебсайт за хейтърските коментари на свои читатели?

Image: Let’s have some complexity by www.futureatlas.com on Flickr
Let's have some complexity

Представете си, че сте оператор на новинарска платформа в интернет.

Представете си също така, че

потребителите на вашия сайт

не само имат възможността да коментират представените в него новини, а и биват активно подканяни да го вършат.

Вие сте отдавна в бизнеса и знаете, че коментарите привличат посещения и генерират импресии. В тази връзка, разбира се, сте и наясно, че далеч не всички коментиращи са добре възпитани или пък добронамерени в изказванията си.

Именно поради тази причина сте опитали да се подсигурите договорно – в общите условия на сайта ви пише, че отговорността за коментарите се носи от техните автори, а не от неговия оператор. Все пак не сте предоставили всичко на съдбата, а сте програмирали платформата така, че до всеки публикуван коментар има бутон, с който може да се сигнализира наличието на неприлични и обидни думи или изрази. Последните се преглеждат от работещ за вас модератор, който решава дали да ги остави видими, или да ги изтрие.

Продължаваме с фантазиите и си представяме, че публикувана на медията ви новина, посветена на доставчик на транспортни услуги, който в общественото съзнание има образа на монополист, предизвиква

лавина от обидни и заплашителни коментари

Споменатият по-горе бутон или не бива задействан, или задействането му не води до заличаване на коментари, така че те престояват онлайн почти два месеца.

В един момент търпението на обругания монополист се изчерпва и адвокатите му ви пращат писмо, в което настояват да премахнете конкретни коментари, както и да платите обезщетение от около 30 000 евро.

Вие, разбира се, не се съгласявате

и отивате на съд

Аргументите ви си ги бива – от една страна сте доставчик на информационното общество и отговорността ви за информация, публикувана от трети лица, е ограничена, а от друга разчитате на конституционно гарантираната свобода на словото.

Печелите на първа инстанция, но губите на останалите, включително на върховната.

Вбесен от проблемите в родната съдебна система се обръщате към Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в качеството му на блюстител на основните права, но – ужас – дори там теглите късата сламка.

Не, гореописаното

съвсем не е  невероятно

а пресъздава правната и фактическа обстановка по постановеното преди около седмица  решение на ЕСПЧ по делото Delfi AS срещу Естония.

Онагледният в него проблем се отнася не само до ответника по делото Delfi, който се нарежда сред най-големите естонски новинарски сайтове, но и до всички уебмастъри, които позволяват коментари под съдържанието си.

Какво казват естонските съдилища?

Както споменах по-горе, първоинстанционният Harju County Court приема аргументацията на Delfi за приложимостта на закона за предоставянето на услуги на информационното общество (естонският еквивалент на ЗЕТ), конкретно че ролята на ответника по отношение на читателските коментари е тази на т. н. access provider, който само осигурява пренос и достъп (виж чл. 13 от ЗЕТ), а не на hosting provider, който съхранява информация на трети лица (виж чл. 16 от ЗЕТ), и за която при определени обстоятелства би бил отговорен.

Harju County Court също приема, че не ответникът е публикувал коментарите, както и че същият не е длъжен да ги подлага на мониторинг.

Въззивната инстанция

в лицето на Tallinn Court of Appeal не се съгласява и (поради непознати нам особености на естонския граждански процес) връща делото за доразглеждане на Harju County Court.

Следвайки дадените й указания, първата инстанция приема, че дисклеймърът на Delfi и бутонът за известяване са недостатъчни да предпазят ищеца от увреждане и му присъжда обезщетение в размер на 320 евро. Казусът бива решен на чисто облигационноправна основа и при отхвърляне приложимостта на естонския ЗЕТ.

Delfi обжалва решението и показалата се веднъж като неблагосклонна апелативна инстанция затвърждава това впечатление. Tallinn Court of Appeal потвърждава, че ответникът не е длъжен да осъществява предварителен мониторинг на читателските коментари, но че този му избор е трябвало да бъде компенсиран от друго ефективно средство за контрол над потребителските писания.

В допълнение, апелативният съд приема, че ответникът не осъществява само услуга по достъп и пренос, а че с активното си поощряване на читателите да коментират, както и със съхраняването на коментарите им на сайта си, се превръща в hosting provider.

Върховният съд

на малката балтийска държава се съгласява с направените от въззивната инстанция изводи относно това какъв точно провайдър се явява Delfi и приема, че последният има икономически интерес от читателските коментари, защото големият им брой оказва влияние върху броя на посещенията на портала, и съответно върху приходите на ответника от реклами, публикувани там.

Фактът, че не ответникът сам е писал коментарите не означава, че той не е имал контрол над тях. В края на краищата Delfi определя правилата за коментиране и може да заличава коментари, ако правилата биват нарушени. Коментиращите читатели, от своя страна, не могат да променят или трият коментарите си след публикуването им, а само могат да докладват нецензурните такива.

По този начин, макар и косвено, ответникът определя кои коментари да останат публикувани и кои не. Фактът, че не (винаги) се възползва от тази възможност, не означава, че няма контрол върху публикуването на информация от трети лица.

Ако към това се добави и икономическият интерес на Delfi от възможността да се пишат коментари, продължава Върховният естонски съд, то по аналогия с печатните медии, на Delfi следва да се гледа като на „издател“ на коментарите.

Ищецът по делото е имал избор към кого да предяви иска си за увреждане: към авторите на коментарите или към техния издател, като за целта ищецът е избрал издателя.

На финала Върховният съд постановява, че въз основа на своето правно задължение да не причинява вреди на други лица, ответникът е трябвало да предотврати публикуването на явно незаконосъобразните (clearly unlawful) коментари. Освен това, след като коментарите са били публикувани, от Delfi не са успели да ги премахнат по своя собствена инициатива, въпреки че е трябвало да са наясно с тяхната незаконосъобразност.

Какво казва ЕСПЧ?

Правото на Delfi да разпространява информация (чл. 10 от ЕКПЧ) не е нарушено.

Съдът в Страсбург се присъединява към аргументационната линия на естонските съдилища и приема, че знаейки какво публикуват, от Delfi могат съответно да прогнозират какви коментари са в състояние да предизвикат сред своите читатели. В този смисъл е трябвало да предприемат технически или оперативни мерки за предотвратяване на обидни и клеветнически читателски реакции.

ЕСПЧ смята, че за увредения ищец би било непропорционално обтоварващо да процесира срещу анонимните автори на злословни коментари, поради което той конструира следната схема на отговорност: щом операторът на сайт допуска публикуването на анонимни коментари, то е редно и да отговаря за тяхното съдържание.

Съдът определя наложената на Delfi парична санкция от 320 евро като „в никакъв случай непропорционална“.

Какво е практическото значение от всичко това?

При наличието на определни предпоставки, доставчиците на услуги за информационното общество са отговорни за хейтърските коментари на своите потребители, а увредените от такива коментари лица могат по-лесно да ангажират гражданскоправната отговорност на доставчиците.

Когато операторът на уебсайт не упражни достатъчен контрол спрямо своите коментиращи потребители, то той губи привилегията си според член 14 от Директивата за електронна търговия (2000/31/ЕО), на която почива както естонският закон за предоставянето на услуги на информационното общество, така и българският ЗЕТ.

Това може би изглежда малко несправедливо, но пишещият тези редове блогър е на мнение, че то указва на операторите на уебсайтове по кой път да поемат, за да избегнат отговорността и, така погледнато, създава повече яснота и правна сигурност.

Разбира се, правната сигурност е постижима на цената на повече инвестиции в „адекватни средства за контрол“ от страна на доставчиците, които ще отидат къде за заплати на назначени модератори, къде за програмирането на филтриращи определени думи или изрази алгоритми.

ЕСПЧ балансира между отсъствието на общо задължение за контрол (на операторите на сайтове) и защитата на репутацията на увредените от хейтърски коментари лица, и достига до извода, че правото на последните се нуждае от по-сериозна закрила.

Възможен ли е естонският сценарий в България?

Да.

Ангажираната от естонските съдилища и потвърдената от ЕСПЧ гражданскоправна отговорност на Delfi е резултат на прилагането на нормативна база, която е много сходна с наличната в чл. 45 връзка с чл. 49 ЗЗД българска такава. Регулиращото дейността на онлайн доставчика и неговата отгворност законодателство пък е директивно и в този смисъл почти идентично.

В интерес на българските уебмастъри е да се запознаят с обсъждания в този блогпост казус, както и да приложат направените от естонските съдилища и ЕСПЧ изводи.

Достъпът до информация е „гражданско право“ по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ

Image: yushchenko’s victory speech by blandm on Flickr
yushchenko's victory speech

В публикуваното си днес решение по делото Шаповалов срещу Украйна (тук и като .pdf за сваляне) Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) не само отчита, че правото на журналисти да имат достъп до определени документи корелира с основното право на свободно изразяване (член 10 от ЕКПЧ), но също така и, че то е и “гражданско право” по смисъла на член 6 от ЕКПЧ.

Конкретният казус

се отнася до журналиста Олександр Шаповалов, който живее в Херсон.

Журналист и активист за спазване на правата на човека, той упреква украинските власти, че са му попречили да получи достъп до информация, свързана с президентските избори от 2004 г.

В жалбата си той се позовава както на член 10, така и на член 6 ЕКПЧ, защото компетентните украински съдилища са отказали да разгледат жалбата му срещу отказа да му се дадат копия от решенията и резултатите от гласуванията за всяка избирателна секция от определена избирателна комисия.

Съдът приема че е налице нарушението на чл. 6, но не и на чл. 10 от ЕКПЧ.

Принципното следствие на тази оценка е, че при спорове за достъп до информация трябва да се прилагат процедурните гаранции на член 6 от ЕКПЧ, отнасящи се до т. нар. справедлив процес.

Основната причина

за ясно формулираното решение по делото може да се съзре в професионалния бекграунд на жалбоподателя, който като журналист се нуждае от достъп до информация, за да може да упражнява професията си:

The Court notes that in the present case the applicant is a journalist and claimed the requested information to practice his profession (see, a contrario, Andre Loersch and Nouvelle Association du Courrier v. Switzerland, cited above), i.e. for elections related publications. This includes covering presidential elections, and unsuccessful performance of this undertaking could thus damage his professional reputation and career. The dispute before the domestic courts therefore appeared to be important to the applicant’s personal and professional interests.

Furthermore, his right, as a participant of information relationship, to obtain necessary documents is recognised under domestic law […]. Thus the Court considers that the right of access to particular documents, which fell within the applicant’s freedom of expression, is a “civil right” for the purposes of Article 6 § 1 of the Convention.

Отражение върху България?

Според скромната ми преценка, от конкретния случай не може да се спечели кой знае колко много, защото ЕСПЧ признава, че националното законодателство на Украйна гарантира на журналистите право да изискват документи.

Решението обаче все пак има потенциала да подсили позициите на желаещите да достъпят обществена информация, тъй като изяснява, че евентуални откази за последното могат да бъдат постановени единствено в рамките на справедлив процес.