Tag: интернет

Не, работодателят няма право да следи личните ви чатове

Image: Keys on Keyboard by Intel Free Press on Flickr under CC BY-SA 2.0
8229504229_47a07ff41f_z

Точно така. Няма право, освен при наличието на много специфични предпоставки. И многоцитираното в последните 2 дни решение на ЕСПЧ по делото Barbulescu срещу Румъния не променя нищо съществено в тази насока.

Какви са фактите?

Между 2004-2007 жалбоподателят Богдан Бърбулеску (Bogdan Barbulescu) работи в технологична компания като инженер, отговарящ за продажбите. В рамките на служебните му задължения попадало ползването на служебен Yahoo Messenger акаунт (някой помни ли още какво беше това?), с който да общува с клиенти – най-вече да отговаря на техни въпроси, свързани със закупени продукти на компанията. Съгласно вътрешните правила на същата ползването на служебен ресурс за лични нужди е било забранено.

На 13 юли 2007 работодателят на Бърбулеску го упреква в нарушаване на въпросните вътрешни правила, което Бърбулеску отрича. Вследствие на това работодателят му предявява разпечатка от 45 страници, която свидетелства за множество лични разговори (чатове) на Бърбулеску със своята годеница и своя брат. Малко по-късно младият инженер е дисциплинарно уволнен.

Бърбулеску смята, че правата му са нарушени и се обръща към съда.

Какво решават румънските съдилища?

Както районният съд в Букурещ, така и апелативният съд в румънската столица приемат, че работодателят е действал правомерно 1) да забрани ползването на фирмен ресурс за лични нужди и 2) да подлага служителите си на наблюдение, с което макар и нарушавайки правото им на лична кореспонденция, 3) да си подсигури единственото ефективно средство за налагане спазването на вътрешните правила.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът решава делото на база установената си практика относно т. нар. „оправдано очакване за лична неприкосновеност“ (reasonable expectation of privacy) и в тази връзка изследва въпроса дали жалбоподателят е можел да има такова очакване при използването на служебния акаунт за Yahoo Messenger и с оглед наложената от работодателя забрана за ползване на служебен ресурс за лични нужди. В този смисъл Съдът разграничава между казуса на Бърбулеску и други случаи, в които ползването на служебен ресурс от служителите е било или позволено, или поне търпяно от страна на работодателя.

Съдът отчита като спорно и неизяснено по делото обстоятелство дали Бърбулеску е бил надлежно уведомен, че забраната за ползване е била скрепена с предупреждение, че служебната комуникация на служителя може и ще бъде следена от работодателя. Последният твърди, че е предоставил такова, но не прилага копие, а Бърбулеску отрича както да е получавал, така и да е подписвал нещо и прилага копие без никакви подписи.

Независимо от това, ЕСПЧ приема, че Бърбулеску не имал оправдано очаквано за лична неприкосновеност, ползвайки служебния (създаден само за комуникация с клиенти) Yahoo Messenger акаунт, както и че работодателят е имал право да следи и достъпва информацията в този акаунт, защото е разчитал, че там ще се натъкне само на службена, но не и на лична такава.

На базата на всичко това Съдът приема действията на работодателя за правомерни и отхвърля твърдяното от Бърбулеску нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Има ли още нещо?

Да, и това е особеното мнение на съдя Жозе Пинто де Албукерке (Jose Pinto de Albuquerque).

В него португалският представител изтъква частичното си несъгласие с останалите членове на съда със следните аргументи

  • качеството на правото на достъп до интернет като основно човешко право
  • качеството на споделяната от Бърбулеску лична информация (сексуален живот) като особено сензитивна
  • липса на специална забрана за ползването на интернет във вътрешните правила на този работодател
  • обстоятелството, че в съвремието ни все по-трудно работното време може да се раздели от свободното

Вместо извод

Нормално е работодателите да искат да установят и прилагат определени норми на поведение. Тези норми и съответните последици от прилагането им, обаче, трябва да бъдат ясно, недвусмислено и доказуемо съобщавани на служителите, особено когато представляват сериозно навлизане в личния живот на последните.

За служителите е важно да познават вътрешните правила и да ги спазват. Ако ползването на дадено крайно устройство или комуникационно средство – чат, мейл или фирмен акаунт в социална мрежа е предварително обявено като служебно, то служителят най-добре да се въздържа от ползването му за лични нужди.

Обратното също е вярно – липсата на вътрешнофирмени правила или забрани, съответно отсъствието на категорична уговорка за ползването на предоставени от работодателя крайни устройства или комуникационни средства го лишава от всякакво правно основание да следи протичащата там лична кореспонденция на служителите.

TPP или авторско право на задна скорост

Скрийншот от сайта на Министерството за търговия на Нова Зеландия

Screen Shot 2015-11-19 at 13.14.59

TPP или Trans-Pacific Partnership е международният договор за “транстихоокеанско партньорство” между Нова Зеландия, Австралия, Сингапур, Малайзия, Бруней, Виетнам, Япония, Канада, САЩ, Мексико, Перу и Чили. В качеството си на депозитар, Нова Зеландия публикува текста на договора в цялост, съобразно неговата структура от 30 точки.

Преговорният процес по TPP беше напълно непрозрачен и това донесе сериозни критики на споразумението. Информационното затъмнение даде повод за доста спекулации относно съдържанието на документа, най-вече в частта му за интелектуалната собственост.

Изчетох внимателно само нейните 74 страници (целият договор има над 6 000) и ви предлагам гледната си точка в последващите въпроси и отговори.

TPP съдържа ли проблемни разпоредби относно марките, изобретенията и промишлените дизайни?

Не.

Споразумението съдържа обичайните за тяхната защита основни точки, като дори не се опитва да внесе повече яснота около понастоящем парливи теми, например т. нар. “компютърно-внедрени изобретения” (познати в обществото и като “софтуерни патенти”).

Как стоят нещата с авторскоправната закрила?

Най-краткият и едновременно изперпателен отговор е “зле”.

Това е така, защото вместо да “дигитализира” авторското право и да го придивижи към 21-ви век, транстихоокенаското споразумение го връща буквално в 19-ти.

Такъв е случаят с чл. 18.58 TPP – право на възпроизвеждане (преводът мой)

Всяка страна предоставя на авторите, изпълнителите и продуцентите на звукозаписи, изключителното право да разрешават или забраняват всяко възпроизвеждане на техните произведения, изпълнения или звукозаписи по какъвто и да е начин и в каквато и да е форма, включително в електронна форма.

На пръв поглед тука сякаш няма нищо обезпокоително. Но само сякаш и само на пръв поглед. Защото тази разпоредба неглижира ограниченията на авторското право (и сродните му права), както и относимите към тях изключения. Неясна тук е приложимостта на щатската доктрина на “честната употреба” (fair use), която позволява прехвърлянето на аудио файлове от CD към мобилно устройство като смартфон или mp3 плеър, съответно урежда допустимостта на резервното копие (backup) на твърдия диск на компютъра, дори ако той съдържа защитени произведения. В българския контекст (въпреки някои разлики) това биха били разпоредбите на чл. 25 и чл. 71 от ЗАПСП.

За да е пълна кашата, трябва да се отбележи, че в лицето на чл. 18.65 и чл. 18. 66 TPP все пак се съдържат някакви разпоредби за ограничения и баланс. Но те са поставени систематично “далече” и нормата за правото на възпроизвеждане не препраща към тях, което задава въпроса за приложимостта им спрямо нея.

Всичко това налага впечатлението, че авторите на TPP или нямат представа как работят дигиталните технологии, или умишлено заравят главите си в пясъка и със сизифовски усилия опитват да защитят остарелите и неработещи в днешно време бизнес модели.

Сходна е ситуацията и при чл. 18.59 – право на съобщаване на публиката (преводът мой)

Без да се засяга член 11 (1) (II), член 11а (1) (и) и (II), член 11ter (1) (II), член 14 (1) (II), както и член 14bis (1) от Бернската конвенция, всяка страна предоставя на авторите изключително право да разрешават или забраняват публичното разгласяване на техните произведения по жичен или безжичен път, включително предоставянето на неограничен брой лица на достъп до техни произведения по такъв начин, че лицата да имат достъп до тези произведения от място и по време, индивидуално избрани от тях самите.

Тук имаме почто дословно повтаряне на въведените с WCT и WPPT “право на съобщаване на публиката” (communication to the public right) и “право на достъп” (making available right), последното отразено в чл. 18, ал. 2, т. 10 от нашия ЗАПСП. Но това беше през далечната 1996! Преди почти 20 години и, така да се каже, в зората на информационното общество и ползването на интернет.

Дали разпоредбата е адекватна днес? Нека ви кажа, че всяка минута интернет потребителите качват зашеметяващите 300 часа съдържание на сървърите YouTube, а вие си направете сметката.

От тук отиваме на сродните права в чл. 18.62 TPP (преводът мой)

1. Всяка страна предоставя правата, предвидени в настоящата глава, по отношение на изпълнителите и продуцентите на звукозаписи: към изпълнители и продуценти на звукозаписи, които са граждани на друга страна; и по отношение на изпълнения или звукозаписи, публикувани или звукозаписани за първи път на територията на друга страна. Изпълнение или звукозапис се считат публикувани за първи път на територията на една от страните, ако са публикувани на територията на тази страна в рамките на 30 дни от първоначалната си публикация.

2. Всяка страна предоставя на изпълнителите изключително право да разрешават или забраняват:

(а) излъчването и съобщаването на публиката на незаписани изпълнения, освен ако изпълнението представлява вече излъчено изпълнение; и

(б) звуко- или видеозаписването на техни незаписани изпълнения.

Тук принципно всичко е ок с единственото изключение, че и този договор не дава дефиниция на това що е “изпълнение”. Това е проблем, който може да засегне всеки, който обича да снима наляво-надясно, и в чието крайно устройство по този начин може да попадне нечие “изпълнение”.

TPP някаква нова ACTA ли е?

Не.

Въпреки всичките си несъвършенства, транстихоокенаското споразумение не успява да достигне висотата на Търговското споразумение срещу фалшифицирането, особено що се отнася до цифровата среда.

TPP има ли отношение към България?

Не пряко, защото обвързва само неговите държави съдоговорителки.

Защо тогава го коментираме?

Защото задвижва авторското право на задна скорост и съдържа потенциала да повлияе отрицателно и на други места, например върху държавите от ЕС и в това число върху България.

Също така, защото въпреки заклинанията, че Трансатлантическото търговско и инвестиционно спразумение (TTIP) няма да (пре)урежда интелектуалната собственост в цифровата среда, ще е добре да знаем какво се случва другаде и да останем бдителни, а ако се налага – да действаме както през зимата на 2012.

Article 19 търси баланса между свободата на словото и авторскоправната закрила

Image: Article 19 by art makes me smile on Flickr
ARTICLE 19

Article 19 е неправителствена организация, чието име препраща към чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека.

Както можете да си представите, основните й дейности са насочени към защитата на основните човешки права на свободно изразяване и достъп до информация, които пък в последните години

все по-често се оказват в конфликт

с различните права над обекти на индустриална собственост и авторскоправна закрила.

В тази връзка и тъкмо в навечерието на световния ден на интелектуалната собственост от организацията са публикували своя манифест The Right To Share: Principles on Freedom of Expression and Copyright in the Digital Age.

Основната теза на документа е, че в условията на развиващото се с бързото настъпване на интернет информационно общество, споменатият вече конфликт е довел до

траен дисбаланс

между интересите на творците и правоносителите от една страна и потребителите на съдържание от друга.

Има ли изход?

Да, съставителите на манифеста предлагат няколко възможности, които бих обобщил до следните послания

1. Отпадане на отговорността за нетърговски нарушения върху обекти, закриляни от авторското право;

2. Преосмисляне на авторскоправната защита в цифровата среда;

3. Въвеждане на всеобхватни мерки за насърчаване на достъпа до знание и култура;

4. Нов прочит на всички международни договори с предмет защита на авторското право през призмата на основните човешки права.

Звучи познато, нали?

Да, подобни тези от време на време се прокрадват дори в речите на еврокомисарски величия като Нийли Крус и Мишел Барние. Което пък за мен е сигурен знак, че рано или късно някои от посланията ще бъдат претворени в дела.

В този смисъл

не се колебайте да хвърлите един поглед

на документа.

Обемът му от 28 страници не бива да ви стряска, защото е написан на приятно достъпен език, а това прави четенето му възможно дори в работна среда.

Ако имате въпроси – аз съм насреща!

Мишел Барние с перестроечни идеи за авторското право в ерата на интернет

Image: Ministerial Conference 2011 by World Trade Organization on Flickr
Ministerial Conference 2011

Мишел Барние (Michel Barnier) е европейският комисар с ресор вътрешен пазар и услуги, като в това си качество отговаря за въпросите, свързани с правото на интелектуална собственост.

Вчера Барние е участвал на събитие, организирано от Centre for European Policy Studies (CEPS) и е държал реч на тема Making European copyright fit for purpose in the age of internet.

Причината да я отразя тук е, че макар и да не се откроява с присъщия за колежката му Нийли Крус плам, речта на Барние все пак се явява малко или повече логическо продължение на словата, които борбената холандка държа в рамките на последната година (повече тук и тук).

В началото на говора си французинът посочва

големите достижения на последните две десетилетия

за които пряко или косвено е отговорно разрастването на световната мрежа:

In 1992, we never imagined that one day we would be able to read our favourite newspaper, discover new music or watch a film  anytime, anywhere, on any device – a laptop, a tablet or a phone.

We could not imagine the opportunities. Or indeed the challenges that would arise. In particular from a European perspective.

Под „challenges“, публиката, пред която говори Барние, разбира продължаващия да набира сила дискурс между носителите на авторски и сродни права и потребителите на интернет.

Такова изглежда е разбирането и на комисаря, и той не се бави да спечели симпатиите на присъстващите, заявявайки че

Copyright is at the heart of these opportunities and challenges.

От друга страна, Барние очевидно се е наел с нелеката задача

да изчисли квадратурата на кръга

поради което, отчитайки проблемите на последните години, решава да адресира и интернет потребителите, като отправя тезисния си за събитието въпрос

Therefore we must ask ourselves: is the copyright fit for the digital age?

Отговорът тук може да бъде само един и Барние не се посвенява да изрече

I do not think so.

Стигнал до този пасаж на речта, пред очите ми изплува паралел със спомен от близкото ни минало.

Използваните от европейския политик изразни средства ме подсетиха за интересната (макар и твърде закъсняла)

метафора на Тодор Живков

според която след повече от 40 години хвалебствия, социализмът бива оприличен с недоносче.

Подобно на дългогодишния български ръководител, който умува как от недоносчето да направи юнак, и Барние е обмислил план за оздравителни промени в сферата на авторскоправната закрила.

Опорната точка на плана му е приемането на нова законодателна рамка (copyright framework), чиито 4 съставни части да изпълняват следните условия

  • to facilitate the access of all Europeans to their heritage;
  • to pass the “Single Market test”, making more content available to more citizens, cross-border;
  • to provide the right incentives for those that create and invest in content and that ensures the right balance with other policy objectives such as education, research or innovation;
  • to include meaningful enforcement.

До тук добре, но идеите на Мишел Барние макар и благородни, твърде много напомнят на перестройката и страдат от нейните пороци.

За по-младите читатели на този блог напомням:

перестройката не целеше да реши същинските проблеми

на социализма, а по-скоро предлагаше козметични мерки, с които евентуално да смекчи поражданите от нерешените проблеми симптоми.

По същия начин могат да се възприемат предложенията на комисаря за вътрешния пазар – те не целят да пригодят авторскоправната рамка към изискванията на цифровото съвремие, а по-скоро търсят варианти да задържат незадоволителното за всички участници статукво.

Казано с други думи: Мишел Барние си е подготвил шишенце с реванол, при положение че има да лекува страдащ от гангрена пациент.

Що е то “интернет” в контекста на цифровата телевизия?

Image: Topfield

Така изглежда DVB-C приемникът (set top box) марка Topfield и модел TF6100, чието митническо класифициране в България постави некои

фундаментални въпроси

свързани с интернет и цифровите медии.

На кратко, една пратка от 4 000 броя такива устройства е била обложена с мито и ДДС общо в размер на 58 012,33 лв от началникa на Митнически пункт “Варна Запад” с обосновката, че “приемниците представляват сет-модули без вградени модеми за достъп до интернет, които следва да се класират в код по ТАРИК 8528711900 с митническа ставка 14%”.

Вносителят на устройствата Диджиталнет ООД е на различно мнение и е обжалвал митническата мярка пред Административен Съд Варна.

Основните въпроси, на които варненските съдии е трябвало да отговорят

се свеждат до това

дали въпросните приемници разполагат с “модем”, могат ли да осъществяват връзка с интернет и какво изобщо е “интернет”?

Предвид на приложимостта на Регламент (ЕО) № 1031/2008 и установената липса на практика по него, Административен Съд Варна е отправил преюдициално запитване (дело C-320/11) към Съда на Европейския Съюз и сега той ще трябва да даде отговор на тези многолюбопитни въпроси.

Изглежда, че след делото Апис-Христович (C-545/07) сега отново имаме възможност за създаване на европейска съдебна практика made in Bulgaria.