Tag: организации за колективно управление на права

SABAM иска 3,4% от всяка сметка за интернет

 

sabam

Преди повече от година и половина писах за сериозните парични апетити, които белгийското дружество за колективно управление на авторски и сродни праваSociete d’Auteurs Belge – Belgische Auteurs Maatschappij“ (SABAM) отправи към интернет доставчиците в малкото европейско кралство.

Според тогавашните си представи, SABAM искаше да постигне законодателна промяна и да въведе задължението за провайдърите на мрежова свързаност

да й плащат плоско отчисление

както за разрешеното, така и за неразрешеното ползване на съдържание от страна на техните клиенти.

Въпросната инициатива вероятно е пропаднала, поради което дръзновеният във воденето на съдебни битки белгийски ОКУП е решил да заведе дела срещу Belgacom, Telnet и Voo в качеството им на трите най-големи доставчика в страната, с искането същите да й плащат 3,4% от своя оборот (прессъобщение, TorrentFreak, Ars Technica).

Аргументацията на SABAM е, че потребителите на интернет услуги имат достъп до съдържанието от репертоара им, но за това не си плащат на правилното място, сиреч при авторите, а на грешното – при мрежовите доставчици.

Личното ми мнение е

че информационното общество трябва да представлява win-win в отношенията между автори и потребители.

Последните би трябвало да могат бързо, лесно, удобно и изгодно да достъпват и ползват съдържание онлайн, за което пък авторите му да получават разумно възнаграждение.

В този смисъл моделът с плащането на някакво процентно отчисление не ми изглежда никак сбъркан, стига, разбира се, да представлява подходящ лиценз за потребителите и да гарантира справедливото разпределение на събраните средства между авторите.

Що се отнася до изхода на заведените дела, то не бих се учудил, ако те увеличат и без това оформилия се като сериозен съдебен пасив (повече тук, тук и тук) на SABAM.

Кога не се дължи откуп на ОКУП?

Image: Greed by Yorkaholic on Flickr
Greed

В последно време т. нар. организации за колективно управление на права (ОКУП) отново придърпаха общественото внимание върху себе си.

Правят ми впечатление усилията, които ОКУП полагат, за да поддържат добър имидж и така по-лесно да скланят т. нар. ползватели на съдържание да им плащат.

Предполагам, че в тази връзка въпроса, който мнозина от вас сигурно са си задавали е:

кога се дължат плащания

и кога не?

С излезлите си вчера почти едновременно 2 решения, Съдът на Европейския съюз дава някои много ценни указания.

В първото си решение Съдът се е произнесъл преюдициално по дело, възбудено от Phonographic Performance Ireland Limited (PPL) срещу Република Ирландия.

PPL е един вид ирландската братовчедка на българската ПРОФОН, която се е почувствала ощетена от това, че ирландският законодател е изключил хотелиерите от кръга на ползвателите на звукозаписи.

Защо хотелиерите да бъда включени в този списък ли?

“Много просто”, казва PPL (и така погледнато всеки ОКУП) – “нали отседналите в хотелите им гости могат да гледат телевизия и/или да слушат радио?” “Да”, ще се съгласите вие. “Еее, ама по този начин те потребяват използваните в програмите на радиата и телевизиите звукозаписи”, казва PPL и натъртва “а за това не ни плащат…”

“Чекай, чекай малко”, почти ще ви накара да се провикнете чувството ви за справедливост, “нали радио и телевизионните опратори си плащат?”. “Ааа”, казват ви директо от PPL “Това си е башка. А ние искаме всички, които ползват – и по този начин добавят стойност към основния си продукт – да плащат. Знаете ли колко правоносители имаме да храниме?”

И действително,

Съдът поддържа това виждане

приемайки че

44. Всъщност с действията на лицето, което стопанисва хотел, насочени към предоставяне на достъп на клиентите му до излъчваното произведение, се извършва допълнителна услуга, която има значение за престижа на хотела, а оттам и за цената на стаите (вж. в този смисъл Решение по дело SGAE, посочено по-горе, точка 44). В допълнение, така е възможно да бъдат привлечени още клиенти, заинтересовани от тази допълнителна услуга (вж. по аналогия Решение от 4 октомври 2011 г. по дело Football Association Premier League и др., C?403/08 и C?429/08, все още непубликувано в Сборника, точка 205).

45. Ето защо в случай като разглеждания по главното производство излъчването от хотелиера на звукозаписи има доходоносен характер.

46. От предходните съображения следва, че в случай като разглеждания по главното производство хотелиерът извършва „публично съобщаване“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

47. С оглед на изложеното дотук на първия въпрос следва да се отговори, че хотелиер, който поставя в стаите на своите клиенти радио- и/или телевизионни приемници, до които подава излъчван сигнал, е „ползвател“, който извършва „публично съобщаване“ на излъчван звукозапис по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

Каква е поуката?

Нея ще видим в следващия казус, който ни пренася в Bella Italia.

Главна участничка тук е Societa Consortile Fonografici (SCF), която се явява италианската братовчедка на ПРОФОН.

В това си качество SCF започнала преговори с Асоциацията на италианските стоматолозите, за да сключи с тях колективен договор, обхващащ ползването на звукозаписи в частните стоматологични кабинети.

След провала на преговорите, SCF започва дело срещу торинския зъболекар Marco Del Corso, искайки да бъде установено, че пускането на музика в неговия кабинет за фон представлява публично съобщаване (всъщност публично представяне, б. а.), за което той дължи справедливо възнаграждение.

Макар и в идентичен състав, тук

Съдът решава другояче

приемайки, че

97. На последно място, безспорно е, че в случай като този по главното производство зъболекарят, който излъчва като музикален фон звукозаписи в присъствието на своите пациенти, не може логично нито да очаква, че само в резултат на това излъчване клиентелата на кабинета му ще нарасне, нито да увеличи цената на извършваното от него лечение. Ето защо само по себе си това излъчване не би могло да има отражение върху доходите на въпросния зъболекар.

98. Всъщност излъчването на звукозаписи изобщо не е присъщо на зъболекарската практика, защото клиентите на зъболекаря отиват в неговия кабинет с единствената цел да бъдат лекувани. Те имат достъп до някои звукозаписи на случаен принцип и без оглед на своите желания, в зависимост от момента на пристигането си в кабинета, от продължителността на изчакване и от естеството на полученото от тях лечение. При това положение няма как да се допусне, че обичайната клиентела на даден зъболекар е възприемчива към въпросното излъчване.

99. Следователно това излъчване няма доходоносен характер, обратно на критерия, изложен в точка 90 от настоящото решение.

100. От предходните съображения следва, че зъболекар като разглеждания в главното производство, който излъчва безвъзмездно звукозаписи в своя кабинет в полза на и независимо от волята на клиентите си, не осъществява „публично съобщаване“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100.

101. Ето защо изискването по член 8, параграф 2 от Директива 92/100 ползвателят да плати справедливо възнаграждение, тъй като осъществява „публично съобщаване“ по смисъла на тази разпоредба, не е изпълнено в случай като разглеждания по главното производство.

Отново за поуката

Оказва се, че Съдът решава цитираните казуси на основата на два критерия: публичност и доходоносност.

Съдът приема, че настанените в хотел гости съставляват публичност, докато търсещите стоматологична помощ пациенти – не.

Честно казано, малко чуден ми се струва аргументът, че

42. …клиентите на всеки хотел са доста голям брой лица, поради което трябва да се разглеждат като публика.

защото директно се сещам за зъболекарски кабинети, чийто брой пациенти неколкократно надвишава посетителите на някои хотелчета.

Сходна е ситуацията и при доходоносността.

Как би се третирал случаят, когато зъболекари се прицелват в определени пациентски групи според музикалния им вкус?

Нейсе, нека не разваляме рахатлъка на стоматолозите и не снабдяваме разните му там ОКУП с аргументи да искат и прибират откупи.

С това достигам до последния въпрос:

Кога не дължите откуп?

Който си е направил труда да прочете зъболекарското решение е усетил, че Съдът е употребил изключително внимателен изказ, опитвайки се да ограничи валидността му само до полето на стоматологията.

По моята скромна преценка обаче въпросното решение би имало своята валидност и в случая на адвокати, нотариуси и одитори. Мислими са и не до там елитарните услуги, предлагани в шивашки и обущарски ателиета или пък цветарски магазини (кой ходи там заради музикалния фон?).

Генерално, ако не действате в сферата на хотелиерството или угостителството и отнякъде ви цъфне г-жа Килева, и ви поиска откуп, то подайте и копие от решението C-135/10 и приятелски и посочете изхода.

Ако не помогне – call a lawyer -).

Не особено интелектуална дискусия около собствеността

Image: FACT taxi by Edward Betts via Wikimedia Commons
FACT taxi

Онзи ден в покоите на Гьоте институт (Goethe Institut) в София се проведе събитие на тема Интелектуалната собственост в културните и творчески индустрии.

Присъстващите бяха малко като Who is Who от средите на правоносителските организации, като не липсваха и обичайните представители на другите.

В днешно време за почти всяко едно събитие е много трудно да бъде интересно в своята целокупност, та така и онзиденшното, което според моята скромна преценка не направи изключение от правилото.

Както казах, гостите на event-а си бяха до голяма степен от един отбор и целта им видимо беше да се автосугестират по значимите ним теми: повече контрол и санкиции ex-officio, малко плач и хленч по изубената битка за компенцационните плащания и идолопоклонничество пред новия им Златен телец – споразумението ACTA.

Поднесе се доста информация, но

истински занимателни

ми бяха последните 3 презентации, а именно: „Измененията в режима на компенсационните възнаграждения за частно копиране“, „Споразумението АКТА – митове и реалност“ и „Промяната в режима на колективното управление на авторски и сродни права – очаквания и резултати“.

На по-наблюдателните със сигурност е направило впечатление, че за разлика от предварителната програма представям последното и предпоследното включване в разменен ред, но следва да кажа, че решението за това разместване се взе on the fly.

Първата презентация се изнесе от г-жа Мариана Лазарова, която на шега се представи като кадър с агентурно минало (работила е в по-раншната Агенция за авторско право) и на нея се падна честта да разсъждава по актуалните проблеми на компенцационните плащания върху празен носител, правото на лично копие и техническите средтва за защита.

Най-ценно ми се стори твърдението и, че според нашия Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) т. нар.

право на лично копие не съществува

Веднага се стреснах и отворих закона. Наистина, чл. 25, към когото реферираше Лазарова, не говори expressis verbis за право. Вместо това, законът употребява словосъчетанието допустимо е.

„Е“ рекох си „дори и г-жа Лазарова да прилага едно изключително буквално тълкуване, то въпреки всичко си остава contra legem.“

Истината по отношение на нашия закон е една, а именно че такова право, пардон, такава допустимост съществува и всяко друго твърдение представлява пълен nonsense. За това колко абсурдна може да бъде въпросната допустимост се вижда от актуалната в Германия дискусия.

С това минавам към втората презентация поднесена ни от Велизар „Заки“ Соколов. Видно от по-горните редове темата му беше споразумението ACTA и представляваше едно манипулативно-убедително

половинчасово крешендо

в негова защита.

Според Соколов всички доводи против този документ са плод или на неговото непознаване, съответно неразбиране, или на вярване в раздухваните от интернет доставчиците истерични инсинуации.

Всъщност той е поредният защитник на ACTA, който аргументира с това, че споразумението не ще доведе до промени в българското законодателство, но и който едновременно с това не съумява да даде смислено обяснение за чий Гявол ни е то. Опитът му все пак да аргументира в полза за последното се изчерпа с „за да сме гарантирали адекватна закрила за нашите, българските творци, в чужбина“. Искрено се съмнявам, че си вярва.

След края на изложението му модериращата г-жа Лазарова побърза да задуши заформящата се дискусия, а Заки – макар и да беше предложил „да стреляме по него с всичко, с каквото разполагаме“ – да си тръгне.

Третата и може би най-смислена презентация бе на адв. Мариана Андреева, която я изнесе в качеството си на правен съветник на Филмаутор – дружество за колективно управление на авторски и сродни права.

Тя представи сферата и предмета на дейност на тези организации, както и последните изменения в ЗАПСП, които ги засягат директно.

В края на нейната част се заформи лека дискусия с представителки на други дружества за колективно управление, които потвърдиха, че доста голяма част от събираните от тях

приходи напускат България

и биват превеждани мнозинствено на чужди праводържатели.

Все пак се оказа, че и от чужбина до наши творци достигат някакви стотинки, като получателите им са предимно от кръговете на фолклора и поп-фолка.

За финал да кажа, че за сетен път се наслушахме на сравненията между песни и автомобили, филми и хранителни стоки, или с други думи – между собствеността върху предмети и изключителните права върху произведения.

Дискусията, както написах още в началото, не беше много интелектуална.