С онзиденшното си телевизионно обръщение президентът на Републиката Росен Плевнелиев предложи провеждането на национален референдум, на който притежателите на български лични документи да кажат тежката си дукма по следните 3 въпроса, конкретно:
– подкрепят ли въвеждането на мажоритарен избор за част от депутатите в НС;
– подкрепят ли въвеждането на задължително гласуване, както и
– подкрепят ли дистанционното гласуване по електронен път.
Онези, които следят политическия оборот със сигурност отчетоха, че президентското предложение буквално взриви лагера на управляващите партии, чиито изявени представители не закъсняха с представянето на опорни точки, които вкупом трябваше да оборят Плевнелиевата теза.
Поне на пръв поглед юридически най-подплатено изглеждаше мнението на кюстендилската народна представителка Мая Манолова, която
изключително скоропостижно заблуди
медийните потребители, че в своето решение No 4 от 2011 г. Конституционният съд бил признал електронното гласуване за противоконституционно.
Това твърдение, разбира се, е напълно несъстоятелно и желанието ми да ви споделя защо мисля така, ме мотивира да блогна няколко изречения по въпроса.
За какво става дума?
Конституционният съд е сезиран от петдесет и трима народни представители от 41-вото Народно събрание на основание чл. 150, ал. 1 от Конституцията, които искат установяване противоконституционност на голям брой разпоредби от Изборния кодекс (ИК), както и несъответствието им с общопризнатите норми на международното право и с международни договори, по които Република България е страна.
Една от атакуваните норми е § 11 от Преходните и заключителни разпоредби, в който е предвидена възможността за електронно гласуване.
Какво предвижда § 11 от ИК?
Идеята на този параграф е при изборите за президент и вицепрезидент на републиката през 2011 г. да се проведе експериментално гласуване по електронен път чрез интернет, като на Централната избирателна комисия (ЦИК) е възложено да определи пет избирателни секции, образувани в страната, съответно пет избирателни секции, образувани извън страната, в които да се гласува електронно при следната процедура:
– Не по-късно от 5 дни от датата на насрочване на изборите ЦИК открива интернет страница, чрез която да се гласува;
– На въпросната страница могат да гласуват само онези, които предварително (12 дни преди изборите) са се регистрирали пред ЦИК и са получили от нея специална парола за достъп;
– Гласуването по интернет е замислено като предварително: започва не по-късно от 5 дни преди изборния ден и приключва 48 часа преди изборния ден, а след изтичането на този срок ЦИК е длъжна да спре достъпа до страницата;
– Гласоподавателят се идентифицира по начин, който позволява уникално разпознаване на лицето (=електронен подпис) и след това на екрана се появява електронна бюлетина, на която избирателят отбелязва еднозначно своя вот за избраната от него кандидатска листа;
– Интересното е, че избирателят може да промени своя вот чрез повторно гласуване, ако не е изтекъл по-горе споменатия срок (48 часа до изборния ден), като в този случай проведеното първо гласуване се анулира автоматично;
– Подадените по електронен път гласове се съхраняват в електронна избирателна урна и не позволяват разкриване на самоличността на избирателя;
– Гласувалите електронно все пак имат опцията да се разходят до избирателната си секция и да гласуват още веднъж, като за да се избегнат злоупотреби в Секционната избирателна комисия са длъжни да проверяват всеки избирател дали вече не е гласувал по интернет. В случай че избирателят е гласувал по електронен път, електронното му гласоподаване се анулира и той се допуска до гласуване в секцията;
– Някак странно изглежда загрижеността за опазването тайната на вота на подадените в електронната избирателна урна електронни гласове – установи ли се нейно нарушение, то за недействителни се обявяват всички гласове във въпросната урна;
Какво решава КС?
Накратко, правната светая светих на Републиката приема, че
– определянето на електронното гласуване чрез интернет като експериментално е юридически непрецизно, защото експеримент няма, а има възможност (не задължение) за гласуване чрез интернет в ограничен брой секции, определени от ЦИК;
– има проблем с тайната на вота – съдиите се опасяват за рискове при преноса и съхраняването на информацията по електронен път, както и поради липсата на гаранции за доброволността и автентичността на волеизявлението на гласуващия;
– се дава възможност за упражняване правото на глас повече от един път, което противоречи на класическото изборно правило един човек – един глас;
– анулирайки веднъж подадения по електронен път глас, от СИК неминуемо разбират за кого въпросният глас е бил подаден. С други думи, тайната на вота е нарушена, като практическото изражение на анулирането на един глас ще води до обявяването за недействителни на всички гласове от същата електронна урна.
С оглед на гореизложеното КС преценява, че уредбата на § 11 ИК не обезпечава гаранции за личното упражняване на правото на глас и опазването тайната на вота, което е нарушение на принципа за тайното гласуване при избори (чл. 10 от Конституцията), поради което установява противоконституционност на целия § 11 ИК.
Какво означава това?
Ами че КС обявява една норма за противоконституционна, така че от датата на решението му същата не се прилага. Нито повече, нито по-малко.
Така погледнато решението не би трябвало да учудва, защото атакуваната разпоредба е силно несъвършена и създава повече проблеми, отколкото решава. Все пак нейният замисъл не е напълно порочен и това се оценява на няколко места в конституционното решение.
Така например съдиите много ясно казват, че
Само за себе си електронното гласуване не е противоконституционно, бидейки вид дистанционно гласуване, каквото е отдавна практикуваното в други държави гласуване по пощата; принципно не е в противоречие с международни договори, по които Република България е страна.
както и че
Конституционният съд е наясно, че електронното гласуване е адекватна на съвременните реалности възможност, която разширява и улеснява участието на гражданите в изборите, но само ако ефикасно е гарантирана тайната на вота.
За последователното и трайно, а не експериментално въвеждане на електронното гласуване на избори е наложителна стриктна и прецизно синхронизирана правна уредба, чрез която адекватно на конституционните принципи да се реализират избирателните права на гражданите и така изборите да легитимират държавното управление, основаващо се върху вота на избирателите, даден в честно и плуралистично състезание.
Погледнато с присъщия за пишещия тези редове блогър оптимизъм, Конституционният съд не само че не обявява електронното гласуване чрез интернет за противоконституционно, а дори съставя една своего рода рецепта за необходими корекции в законодателството, които да освободят пътя за участие в изборния процес в крак с времето и модерните технологии.
Снимка – cased.de
Да, ако гледаш формално, Конституционният съд е обявил за противоконституционна просто една конкретна „норма” (§ 11 ИК) , а не една „идея” („електронно гласуване”).
Ако погледнеш обаче реално, ще видиш, че поне част от мотивите, с които КС отхвърля конкретната норма, са доста общи – и това подсказва, че КС може с лекота да отхвърли със същите мотиви и всяки друг вариант на подобна норма, ако такава бъде отново вкарана в законодателството.
В решението си, когато обсъжда проблема с „тайната на вота”, КС посочва като безспорни следните две констатации, които пораждат у него „основателни опасения”:
1. „рискове при самия пренос и съхраняване на информацията по електронен път”
2. „липсата на гаранции за доброволността и автентичността на волеизявлението на гласуващия”
И първото, и второто са на практика непреодолими пречки пред въвеждането на електронно гласуване, независимо как точно ще формулираш конкретния законов текст.
Отделно от това, има цяла категория други правни аргументи, които всеки конституционен съд навсякъде по света би могъл да използва, за да отхвърли всяко конкретно изпълнение на някакво „електронно гласуване”.
Правните спорове, включително и онези пред Конституционния съд, имат недостатъка да бъдат формални, защото се подчиняват на определени правила, но също така конкретни, защото се отнасят само до определени казуси.
В конкретния случай КС се произнася по една определена норма и всякакви други приказки са въздух под налягане а ла Мая Манолова.
Коментирано е много пъти, но технически решения за обезпечаване на електронния вот съществуват. Не 100%-ови, но в живота така или иначе нищо не е 100%-ово.
Така погледнато няма непреодолими проблеми, а всичко се свежда единствено и само до това налична ли е политическа воля за промяна или не.
Интересно ще ми е да видя/чуя цялата категория други правни аргументи и ще помоля за конкретика, за да не се въртиме напразно в словесни иди ми – дойди ми.
По-горе бях достатъчно конкретен, но мога да бъда и още по-конкретен. В решението си КС изрично посочва, че за него от съществено значение са „рискове при самия пренос и съхраняване на информацията по електронен път“. Тези рискове няма как да отпаднат, нещо повече – напоследък доста редовно всички ние узнаваме за най-различни случаи, в които тези рискове придобиват съвсем реални измерения. Например, щом се оказва факт, че дори устройства, ползвани от държавни глави на развити държави са били подслушвани, то какво да кажем тогава за устройствата, които биха ползвали обикновените редови граждани при едно евентуално дистанционно гласуване по електронен път?
Освен това, по другият аргумент, посочен в решението на съда („липсата на гаранции за доброволността и автентичността на волеизявлението на гласуващия“) също е ясно, че няма как нещо да се промени съществено в обозримо бъдеще.
И изобщо, ако човек си направи труда да разгледа стъпка по стъпка хартиеното гласуване – и след това пак стъпка по стъпка, всеки един възможен вариант на електронно гласуване – веднага ще си даде сметка, че просто при хартиеното гласуване има някои стъпки, които няма как да получат напълно адекватно съответствие при електронно гласуване.