Живеете в къща. Всичко е шест, докато съседът ви не монтира на стряхата си 2 куполни охранителни камери. С червен светодиод, захранван от батерии и примигващ периодично на всеки 5 секунди. Камерите са насочени и срещу вашия имот – къщата и дворното място. Чувствате се наблюдавани, започвате да адаптирате поведението си и усещате как постепенно губите (част от) свободата си.
Решавате, че няма да оставите нещата така и се обръщате към съда. Имате аргументи – чл. 32 от Конституцията на Република България гласи:
(1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.(2) Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи.
Внасяте искова молба и настоявате съдът да постанови решение, с което на основание чл. 45 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) връзка чл. 32 от Конституцията да осъди съседа ви
1) да премахне камерите и
2) да ви заплати сумата 5500 лв. обезщетение за неимуществени вреди, представляващи търпени негативни психични изживявания /чувство на безпокойство, стрес, безсилие, страх, притеснение/ от монтирането и насочването на камерите към имота ви без вашето съгласие, създаващо впечатление за непрекъснато наблюдение, следене, заснемане, и поддържане на това състояние за периода от установяване на монтирането.
Съседът ви, който в случая е ответник, представя отговор на искова молба, като твърди, че при камерите става дума за макети, т. е. нефункциониращи и бутафорни модели. Независимо, че камерите създават впечатление за работещи устройства, те не разполагат и никога не са разполагали с техническа възможност да записват и възпроизвеждат фотоизображения, видеоизображения или звук. Целта им е да създадат заблуда, че се осъществява видеонаблюдение. Това, твърди съседът ви, нито е забранено, а още по-малко противоправно. На това основание иска отхвърляне на вашата искова молба.
И първоинстанционният, и въззивният съд отхвърлят исковете по чл. 32 КРБ и чл. 45 ЗЗД, като приемат, че са неоснователни, тъй като поставянето и поддържането на двете устройства, представляващи макети на камери, симулиращи извършване на наблюдение, не е противоправно. Липсата на противоправност следва от това, че устройствата само симулират видеонаблюдение, но нямат техническа възможност действително да осъществяват такова. Прието е, че исковият процес дава защита на реално накърнени субективни права, но не и срещу бъдещи хипотетични действия или несигурни събития, поради което е без значение дали съществува възможност във всеки момент ответниците да заменят бутафорните камери с действителни, имащи напълно идентичен външен вид.
Да, всичко това вече се е разиграло пред Пирдопския районен съд като първоинстанционен и Софийския окръжен съд като въззивен.
Ищецът обаче не се е отказал и е подал касационна жалба пред ВКС, формулирайки следния въпрос:
Представляват ли противоправно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД, както и поведение нарушаващо правото на духовна неприкосновеност и зачитане на личния и семеен живот по смисъла на чл. 32 КРБ, действия, изразяващи се в поставянето и поддържането на устройства, насочени към обитаван от физическо лице жилищен имот без негово съгласие, представляващи макети на куполни охранителни камери, симулиращи, чрез периодични светлинни сигнали, извършване на непрекъснато видеонаблюдение, които устройства създават у физическото лице впечатление за непрекъснато следене чрез видеонаблюдение и пораждат у същото чувство на напрежение, притеснение, безпокойство, страх, психичен дискомфорт?
С определение № 316 от 13.06.2018 г. по гр. д. № 4857/2017 г. върховната инстанция приема, че
Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос, тъй като същият е обусловил решаващите изводи на състава на окръжния съд и е от значение за изхода на делото, а по проблемите, които въпросът засяга, няма формирана практика на ВКС.
Това означава, че има да очакваме интересно решение по важен за обществото ни въпрос, а именно – къде е балансът между защитата на частната собственост чрез средства за наблюдение и заснемане и правото ни на лична неприкосновеност, включително правото ни да се противопоставяме да бъдем следени и заснемани?
Подобни спорове не са нещо ново за други части на Европа.
Интересно в тази връзка е решение 6 Ob 6/06k от 28.03.2007 г. на австрийския върховен съд (Oberster Gerichtshof). За разлика от развитието по българското дело, в Австрия и първоинстанционният и въззивният съд приемат, че налице е недопустимо навлизане в личната сфера на ищеца, независимо че при монтираната камера, идентично с българския казус, е ставало дума за бутафорен и неработещ уред. Основната теза на ищеца, която австрийските съдилища приемат, е, че дори макетна камера е в състояние да създаде неприятно усещане за наблюдение и следене у засегнатото лице. В допълнение собственикът на такова устройство по всяко време може да го замени с функциониращо такова без това да е ясно за засегнатия.
Касационното обжалване в Австрия е предприето от ответника, който е разсъждавал сходно на районния съд Пирдоп и окръжния съд София – решаваща е обективната страна и това, че става дума за бутафорни камери, които не могат нито да наблюдават, нито да заснемат ищеца, поради което неговото субективно възприятие, че е следен и наблюдаван, не е релевантно и следователно исковете му трябва да бъдат отхвърлени.
Австрийският върховен съд решава в полза на ищеца на основание чл. 16 от австрийския Граждански кодекс и чл. 8 от ЕКПЧ. От цитираните норми следва вроденото право на всяко човешко същество да бъде зачитана сферата му на лична неприкосновеност, която включва и запазването на лични тайни.
Това право предпазва от нежеланото (или изрично непредвиденото със закон) нахлуване в личния живот на всеки един от нас. То е нарушено, когато е налице тайно заснемане и трайно (видео)наблюдение.
Съдът се позовава на свое по-ранно решение (7 Ob 89/97g), в което потвърждава правото на ищец да иска премахването на монтирана и насочена към имота му, но несвързана с компютърна система (поради което и неработеща), камера за наблюдение, защото това представлява намеса в личния му живот. Това е така, защото дали камерата е свързана или работи, не зависи само от ищеца. Още повече, че ответникът по всяко време може да я свърже и тя да заработи, като това да остане напълно незабелязано от ищеца. В този смисъл съществува не просто абстрактно, а съвсем конкретно опасение от нежелано проникване в личната сфера чрез видеонаблюдение.
Отнесено към делото за камерата-макет това означава, че доколкото за ищеца не е разпознаваемо дали към имота му е насочена истинска или бутафорна камера, то за същия остава притеснението, че е подложен на постоянно наблюдение, когато влиза или излиза от дома си, съответно се намира в своята градина. Ако към това се добави възможността за незабелязана от ищеца замяна на камерата-макет срещу истинска такава, то налице имаме сериозно навлизане в личната неприкосновеност, на което може да се противодейства само с премахване на камерата или фиксирането ѝ по начин, че да не обхваща и имота на ищеца.
Гореизложеното се подсилва и от това, че монтиралият камера ответник не разполага с уважителна причина да стресира съседа си, като създава предпоставки за наблюдението на неговия имот. Предприемането на подходящи защитни мерки за своята собственост е нещо съвсем легитимно, но за целта е достатъчно да бъде наблюдавана само тя, без наблюдението да обхваща и съседната.
Лично аз мога само да се присъединя към решението и най-вече мотивите на австрийския върховен съд. Смятам, че нашият ВКС може и трябва да стори същото. Защитата на собствеността чрез камери за наблюдение е ок, но това не е нужно да става за сметка на личната неприкосновеност на съседите.
Снимка – достъпна под лиценз CC BY-ND 2.0 във Flickr